— Момичета, на работа! — извика старият Бернард. — Марсел, ела с мен.
Той кимна любезно на Павловна и Ева, обърна се и се отдалечи, последван от сина си.
Марсел искаше да се отдели от баща си, но той го покани да влезе. Младият мъж го последва смутен. Старецът заключи грижливо вратата и седна до писалището, на което беше работил цели четиридесет години. След това изгледа сериозно Марсел.
— Чу ли какво говореше това развратно момиче — запита той.
— Да, татко, нали бях там.
За да прикрие смущението си, младият мъж запали цигара.
— Какво ще кажеш за това?
— Нищо, татко, само, че това нахално момиче е измислило всичко.
— Това и очаквах да кажеш, синко. Ти като ценен човек не трябва да се унижаваш. Трябва да искаш удовлетворение за нанесена обида.
Марсел се сепна.
— Коя е, каква е тази госпожица Красцинска — продължи старият Бернард, без да види смущението на сина си. — Нали тя каза, че си я завел при тази жена?
— Не слушах, татко, всичко, което дърдореше, и не обърнах внимание на думите й — смути се още младият мъж.
— Аз пък слушах с внимание, не изпуснах нито една дума.
Казвайки това, старият Бернард извади книга от чекмеджето и я запрелиства внимателно. Това бе адресната книга на Париж.
След малко я затвори с разтреперани ръце и рече:
— Красцинска е акушерка и живее на улица „Мадона“. Трябва да я призовеш за свидетелка и тя трябва да се закълне, че никога не те е виждала. Още днес ще отида при нея.
— Не е нужно, татко — скочи на крака Марсел. — Смятам, че е достатъчно, като ти казвам, че не познавам тази жена. Ти придаваш на работата по-голяма важност, отколкото заслужава.
Старият Бернард стана бавно, облегна се на масата и погледна сина си строго и укорително.
— Нима не е важно за теб, когато калят честта ти? — запита той. — Много съжалявам, Марсел, че си толкова мекушав. Освен това имам и други основания да не съм доволен от теб.
Марсел побледня. Той знаеше, че нови укори ще се струпат върху главата му.
— Известно ти е — смръщи се старият господин, — че поради разклатеното си здраве трябваше да прекарам последните осем месеца в Италия и Испания. Вчера отворих търговските книги и за моя голяма изненада, ако щеш и уплаха, установих, че много лошо си стопанисвал капитала.
— Татко, смятам, че не съм твой слуга — прекъсна го Марсел. — Аз мисля, че съм твой съдружник.
— Да, наистина, обаче никой съдружник няма да изтегли в отсъствието на другия голяма част от капитала.
— Това не съм сторил.
— Да ти покажа ли твоя личен разход? В разстояние на осем месеца ти си изтеглил от касата не по-малко от двеста хиляди. Желаеш да разсипеш фирмата ли?
— Но „Бернард и синове“ се държи здраво, нищо не може да й се случи…
— Да, държим се — отвърна Бернард гордо, — и ще се държим дотогава, докато моите очи гледат. Обаче двеста хиляди са много пари и ощетяват фирмата. Освен това открихме кредит на несъстоятелни хора и загубихме много. Тези пари, които ти изхарчи, можеха да заместят загубата. Какво направи с тези двеста хиляди? Просто се чудя къде си ги изхарчил! Твоята жена е добра домакиня и съм сигурен, че за домашни разходи не са отишли повече от петнадесет хиляди. Или играеш на карти, което не е достойно за един търговец, или пък издържаш някоя държанка, която не прилича на един честен мъж.
Марсел мълчеше. Укорите на баща му бяха справедливи.
— Да оставим това сега — седна старият Бернард. — Възможно е да си имал да плащаш стари дългове. Обаче, за голяма моя радост, нашият магазин за брилянти на улица „Опера“ много се е замогнал. Според книжата имаме доста голям капитал в диаманти и златни вещи. Ако не се лъжа, те възлизат на около два милиона франка.
Марсел се изчерви. Дълбока бръчка се появи на гладкото му чело, а погледът показваше страх и неувереност.
— Тези дни ще посетя нашия магазин на улица „Опера“. Мисля, че е необходимо.
— Ти можеш винаги да дойдеш, татко. Последните думи се изтръгнаха с мъка от бледите устни на Марсел. Той стана, наметна палтото си, като стоеше с шапка в ръка пред стареца.
— Довиждане, татко, файтонът ме чака — отивам в магазина. Днес ще имам важни клиенти, които още вчера ми съобщиха, че ще дойдат.
Той се упъти към вратата, но изведнъж се спря и се обърна към баща си.
— Извинявай, татко, добре, че се сетих. В нашия магазин на улица „Опера“ има нужда от продавачка. Как се казваше момичето, което оскърбиха днес… ах, да, Павловна. Мисля, че тя е честно момиче и може да й се повери тази длъжност. Ако си съгласен, изпрати я още днес.
— Добре, че ми напомни — кимна старият. — Ние сме длъжни да подобрим положението на това момиче, понеже тук го третират лошо. Като продавачка в магазина за брилянти ще бъде по-добре, а ще има и по-добра заплата.