Камшикът изплющяваше най-вече по гърба на Мирович, който не можеше да изкачва бързо стръмнината.
Силното слънце напичаше главите им. Когато дойдоха до една от колибите, Мурильо извика високо:
— Лебодене, Розе, къде сте! Имате работа! Вратата се отвори и двама мъже, навярно негови прислужници, излязоха навън. Те изглеждаха смутени, като че са спали, когато Мурильо ги извика. Бързо и без да продумат, се присъединиха към шествието.
Щом слязоха на брега, Мирович и Драйфус бяха разделени. Нещастният изнемощял Мирович цял се разтрепера. Той прегърна Драйфус и насила го отделиха от него. Не можеше да си представи какво ще прави, когато му отнемат последната утеха — Драйфус. Ако бяха заедно, щяха взаимно да споделят мъките си и щеше да им е по-леко. Камшикът от рибена кост, евангелието на Дяволския остров, плющеше по гърба му.
— Ти нямаш вече никакви желания, ти трябва с всичко да се съгласяваш, без да се оплакваш и нищо да не очакваш, освен смъртта да дойде, за да те освободи.
Драйфус видя как един от служителите блъсна Мирович в една от колибите. Него заведоха в друга.
Тя бе дъсчена и приличаше на американските затвори. Цялата колиба се състоеше от една стая. През единствения голям прозорец можеше да се види морето. Мебелировката се състоеше от маса, стол и грубо легло.
— Можеш да спиш — позволи Мурильо на затворника.
Драйфус се отпусна на коравото легло.
Мурильо даде нареждания на слугата и излезе. Другият пазач седна на прага и застина.
Бедният затворник затвори очи. Той лежа часове в полубудно състояние.
Вълните шумяха навън, а влажният въздух влизаше през прозореца на хълма. Безброй комари летяха неуморно. Тези малки кръвопийци нападнаха новата си жертва и забиваха жилата си в тялото на нещастника. Смучеха кръвта му, мъчеха го, но Драйфус не чувстваше нищо. Мисълта, че се намира на последното стъпало на своя живот, съзнанието, че е самотен, изоставен върху един камък сред морето и че скоро ще трябва да се прости с живота и то далече от тези, които обича и които го обичат, ужасно го тормозеше.
— Дяволски остров — шепнеше затворникът, — сега се уверих, че заслужава това име.
Най-сетне парещите очи на Драйфус се затвориха.
Мъченикът на Дяволския остров се унесе в неспокоен сън.
4.
Слънцето се издигаше като голяма златна топка над океана и бавно се отправяше към небосвода. В малката лодка, която бегълците бяха нарекли „Капитанът“, седяха четирима души, изпълнени с радост и благодарност към Бога.
Те бяха Херманса и тримата й пострадали другари: барон Емил фон Пикардин, принц Людвиг Наполеон и старият моряк Менард.
Настъпилият ден им показа, че се намират близо до красива местност. Пред тях се намираше остров. Те пътуваха цяла нощ без да снемат ветрилата. Островът бе на миля далеч от тях. Помолиха се на Бога да им помага винаги и се посъветваха какво да правят. Менард ги убеди, че трябва да обиколят целия остров, за да видят дали е населен.
Лодката се отправи към северната част на острова. Брегът там изглеждаше вълнообразен и скалист. На около две мили по-нагоре видяха красива растителност.
Островът бе прорязан от множество канали, които образуваха малки островчета. Те бяха обрасли с разкошна растителност и изглеждаха покрити със зелен килим. Красиви свежи листа с кадифен цвят трептяха над водата.
Когато лодката минаваше край една стръмна скала, заобиколена от високи дървета, Херманса извика от радост:
— Вода, тук има бистра, хубава вода за пиене.
Голяма струя чиста вода течеше от една дупка в скалата. Сребърно блестящите струи се устремяваха към подножието на скалите от красив водопад. Той беше образувал голям басейн. Водата го изпълваше и когато преливаше, изтичаше от двете страни в морето.
Радостта на нещастните пътници бе неописуема. Мечтата им бе да стъпят на суша, да наквасят изгорелите си устни, подутите си гърла и разтрепераните си ръце. Тази скала, заобиколена от безброй дървета, и прекрасния водопад, беше само входът към този рай.
Скоро пътниците навлязоха в малък залив. Обширните плажове блестяха в разнообразни краски. По тях се движеха хиляди птички, бели като сняг или пък напръскани с различни цветове.
Бегълците се упоиха от прекрасната зеленина на природата, за която толкова много бяха жадували през двете седмици сред океанския безкрай. Въздухът благоухаеше от аромата на дърветата, които пътниците не можеха още да видят, тъй като бяха заслонени от скалите.
— Нека свалим платната в това благословено пристанище — предложи Менард, — и на гребла да слезем на брега.