— Алфред — заплака Херманса. — Алфред, ако беше при мен! Ако имах теб и детето си, бих живяла щастливо, бих ви се радвала. Тогава този остров щеше да бъде рай за мен!
Горещи сълзи обливаха страните й. Най-после сънят надви и Херманса се унесе. Страх, надежда, съмнение, скръб — всичко потъна в сън.
Дълго време се чуваше само тихото шумолене на вълните. Изведнъж близо до жилището на Херманса нещо зашумоля между листата. Светнаха две живи очи. Дали това бяха очите на звяр?
Не, това бяха очите на човек, чието лице не бе човешко. В него имаше нещо диво, демонско, но въпреки това и нещо много печално и тъжно. Той предпазливо мушна главата си между листа. После се наведе над Херманса.
Тя беше заспала облегната на двете си ръце. Гърдите й се вдигаха тихо. Красивата млада жена не беше загубила нищо от привлекателността си през това ужасно пътуване, съпроводено с мъки и тегла. Красивите н нежни форми личаха и под широката моряшка блуза.
Дивакът не се лъжеше, въпреки че Херманса беше облечена в мъжки дрехи; той я изгледа внимателно и после прошепна насмешливо:
— Това не е момче, а жена. Аз не убивам жените! После пак се вгледа в лицето на Херманса и просъска:
— Колко време има, откакто не съм виждал човешки образ? Тази жена е красива, тя трябва да бъде моя.
Дива усмивка се яви на брадатото му лице, после се отдръпна тихо и без шум от Херманса. Изчезна в шубрака и си отиде.
На сутринта Херманса се събуди. Тя стана и се запъти към реката, намери място, където да не я види никой, и се окъпа.
След банята младата жена се почувства чудесно. Когато се върна в жилището си, намери тримата си другари да работят. Баронът беше клекнал при огъня и печеше речен рак. Принцът беше зает с приготвянето на кокосовото мляко. Менард седеше умислен при входа и гледаше земята.
Те закусиха на общата трапеза.
— Госпожо, бъдете така добра и идете да измиете съдовете в реката — каза неочаквано морякът. — Ако не сте свършила със закуската, моля ви, побързайте.
Херманса беше закусила, тя стана, взе съдовете и се запъти към малката река.
Едва се бе отдалечила на десет крачки и Менард неспокоен побутна двамата си другари.
— Ние не сме сами на този остров — каза той тихо. — Мисля, че освен нас има още някакъв човек.
Пикардин погледна учудено моряка: Да не би този старец да е полудял!
Менард разбра значението на погледа му и посочи:
— Вижте стъпките по пясъка! Вчера ги нямаше. Тази нощ тук е идвал някой. И този мъж, както виждате, не носи обуща и има шест пръста на единия си крак.
Тримата нещастници се погледнаха изплашени. В този миг се дочуха стъпките на Херманса.
— Мълчете, за Бога — просъска Фон Пикардин. — Тя нищо не подозира за новата опасност, затова не трябва и нищо да й казваме. Нека този мъж с шестте пръста остане наша тайна.
5.
Луната се издигаше бавно над Белмари, което се намираше между Париж и Версай. Сребърната й светлина се разпръскваше по върховете на многобройните дървета около селото, а лъчите й осветяваха покритата със сняг земя и се създаваше впечатление сякаш бе постлана със сребрист килим.
Млада двойка стоеше на края на гората, близо до ловджийска колиба. Те стискаха ръцете си и се гледаха влюбено.
Момичето, красиво младо същество с руса коса, ни е почти познато. Това е Жоржина, дъщерята на наемателя Кестнер,с която се запознахме, когато намери слепеца Мъртвешката глава в гората и го заведе със своя баща в дома си.
Младежът също ни е познат. Ако беше по-елегантно облечен, а не в тези ловджийски дрехи, високи ботуши и шапка с пера върху тъмната си коса, ако мустаците му бяха по-старателно вчесани и засукани, ако страните му не бяха толкова червени, бихме помислили, че този младеж е Марсел Бернард, младият съдружник на фирмата „Бернард и синове“.
Презимето на този младеж наистина беше Бернард, но собственото му име бе Леон. Това беше братът на Марсел, по-малкият син на стария фабрикант Симон Юлий Бернард.
Те си шепнеха любовни думи, младият Леон все повече притискаше Жоржина към себе си.
— Ти си моя, нали?
— Да, твоя, само твоя, Леон!
— И не ще се откажеш от мен, нали, нищо, че баща ти говори против мен?
— Нищо не е в състояние да ни раздели. Само смъртта може да направи това, щом ти ме обичаш.
Не са ли все същите думи, същите обещания, които влюбените си дават! И въпреки това, тези думи за всеки са приятни, всеки звук от тях отеква в сърцето на другия, който също му отговаря със звук от приятна мелодия.
— Вече трябва да си тръгвам — каза Жоржина и се отдръпна нежно от прегръдките на любимия си. — Луната се е издигнала високо на небето и ако баща ми разбере, че сме се срещали, ще ме пребие.