— Защо той е толкова против мен? — запита Леон Бернард. — Нима не съм образован и честен мъж? А колкото за състоянието ми, то е отлично. Аз въстанах против волята на баща си да стана търговец, но той ми даде доста голям капитал. Вярно е, че доста от парите заех на мои роднини, но малкото ми имение, което е до вашите ниви, е чудесно и струва шестдесет хиляди франка.
Жоржина въздъхна дълбоко.
— Това не е всичко — каза тя. — Защо трябва да произнеса страшната присъда, която баща ми хвърли върху тебе и върху цялото ти семейство, като същевременно прави нещастно едничкото си дете!
Челото на Леон се намръщи.
— Ах, ти, мила Жоржина — заговори младежът. — Смяташ ли ме за долен човек, защото съм от еврейски произход? За мен е все едно дали човек е евреин или християнин, стига само да е добър.
— Аз те обичам, мили евреино — пошепна тя тихо и го прегърна. — Толкова много те обичам, че съм готова да приема твоята вяра, ако ти пожелаеш, при все, че съм доста набожна християнка.
— Никога не бих искал от тебе такава глупост — обсипа я с целувки Леон.
В същото време се чу кучешки лай.
— Това е Грайф — каза дъщерята на наемателя, — търсил ме е и сега иска да ме заведе у дома.
Не след дълго голямото черно куче, приятел на Жоржина, се зададе от гората. Кучето-въртеше опашката си и ближеше пръстите й. Грайф беше любезен и към младия мъж.
— Това е нашият скъп пратеник, той не ще ни издаде — поглади го по меката козина Леон. — Изпрати го утре пак с писмо до мен, а аз както винаги ще сложа отговора си под каишката на врата му. Той е нашият разносвач на писма.
— Бау, бау! — излая кучето, като че искаше да потвърди казаното.
Леон притисна още веднъж любимата си и се разделиха с прощална целувка. Жоржина забърза към селото, но въпреки това закъсня и като влезе, вече всички бяха около масата и ядяха супата.
Наемателят беше седнал до голямата маса между прислугата. Той погледна подозрително зачервените страни на дъщеря си.
— Къде ходи по това време? — начумери се той. — Надявам се, че не си била с този, когото не трябва да срещаш!
Жоржина мълчеше. Тя не желаеше да лъже баща си. Кестнер избъбри няколко неразбрани думи и разбърка супата.
— Получи ли слепият вечеря? — запита той след кратко мълчание.
Една страшна фигура, приличаща на скелет, се размърда край огнището.
— Аз съм гладен — зачу се оттам. — Ако дъщеря ви не е тук, никой не ми дава за ядене.
Тези думи изговори Мъртвешката глава. Откакто наемателят го беше прибрал в своята къща, всички слуги се отвращаваха от него и избягваха този сляп и грозен, без уши и без нос мъж. Те се плашеха от него, като че бе дошъл от друг свят. Слугите отбягваха да се срещат с него и ако някога Мъртвешката глава излезеше като привидение от къщи и се разхождаше из двора, всички бягаха от него като от чума.
Жоржина напълни чиния със супа, взе една лъжица и голямо парче хляб и се отправи към слепия. Той я изяде и поиска още.
Кестнер прочете, както винаги, на слугите от илюстрования семеен вестник. Той смяташе, че не бе отговорен само за техните тела, но и за умственото им развитие. Когато свърши, затвори книгата, махна очилата си, обърна се към слугите и каза:
— Жан, утре в седем часа файтонът ми трябва да бъде готов за път.
— В града ли ще отидеш, татко? — запита Жоржина.
— Да — отговори Кестнер, — днес е третият ден, откакто изтече срокът за застраховката на нашата къща. Трябва да отида да я подновя. Мислех, че дружеството „Феникс“ само ще се погрижи и ще изпрати необходимите книжа, но нищо не съм получил досега. Работата трябва да се уреди, иначе не мога да спя спокойно.
— Имаш право, татко — рече Жоржина.
Тя тайно се радваше, че баща й ще отсъства цял ден от къщи и ще има случай да прекара няколко часа с Леон. Реши да напише още днес писъмце и да го изпрати с Грайф до любимия си.
Беше девет часа вечерта. Тъкмо наемателят се канеше да каже „лека нощ“ на хората си и Грайф залая силно, а след малко и се похлопа на вратата.
Кестнер запали фенер и излезе с двама слуги.
— Отворете ни, добри хора — чу се отвън мъжки глас, — ние сме от Париж. Излязохме на лов и объркахме пътя. Моля да ни покажете пътя за Париж.
— Отворете — заповяда Кестнер.
Слугите отвориха пътната врата. Един мъж и една жена, облечени в елегантни ловджийски костюми, влязоха в двора. Те имаха къси кожени палта и носеха оръжие. И двамата бяха красиви хора. Тя беше обута в дълги ботуши, над които падаше късата й рокля.
— Добре сте дошли — посрещна ги наемателят Кестнер, — заповядайте в топлата стая, там ще поговорим.