— Този търсех — пошепна той и извади голям остър нож, с който режеха хляб, и го размаха над главата си.
— Красива Помпадура, ти не желаеш да имаш мъж без нос и без уши — ръмжеше той дрезгаво. — Желая сега и ти да станеш като мене, страшилище без нос, без очи и уши, тези благородни органи не ще красят лицето ти повече.
После напълни джоба си с трески.
Страшният призрак се изгуби в мрака на къщата. Той излезе в коридора, пълзейки като хищно животно, като поливаше пода с газ. Слепият подпалвач се качи на стълбата и я намокри, като пестеше запалителната течност, която пазеше за пред вратата на стаята, в която спеше Помпадура. В този коридор се намираше не само стаята на Жоржина, в която сега спеше Помпадура, но и стаята на Естерхази.
Като поля целия коридор с газ, той извади трески от джоба си и постави най-много пред вратата на Помпадура, а другите разпиля из коридора. След това коленичи пред входа на Помпадурината стая и започна да се ослушва.
— Ще изгоря всички — прошепна той, — като дървеници в стар сламеник ще изгорят, без да остане нещо от тях. Наемателят се е отнасял с мене добре, мъчно ми е за него и за дъщеря му, защото и двамата са били добри към мене, но няма как…
— Добри! — повтори той. — Да, добри, да ме сложат да спя зад пещта и да ми хвърлят последните си трохи, като на кучето Грайф! Чудно, то всякога е будно, а пък тази нощ не ме усети. Това куче Грайф е умно като човек, винаги е предчувствало, че съм опасен за къщата и ако ме усети, непременно ще ме разкъса. Навярно е отишло някъде на кучешка любовна среща… Това глупаво чувство, любовта, довежда хората и животните понякога до лудост. Колко хора се превръщат в кучета. Сега ще подпаля моята кучка.
Като каза тези думи, слепият подпалвач извади от джоба си кибрит, запали няколко клечки, и една след друга ги хвърли на пода.
След малко се чу пращене — той разбра, че треските са се запалили. В същото време похлопа на вратата на Помпадура.
От лекия шум в стаята Мъртвешката глава разбра, че хубавата жена се надига от леглото. Похлопа още веднъж.
.— Скъпи мой, любими, почакай само минутка — чу познат глас.
Порочната жена не мислеше за друго, освен че черният майор иска да влезе при нея.
Мъртвешката глава потрепера. Страшното му лице заприлича на демон, който иска да грабне някоя грешна душа и да я отведе в ада.
Чуха се леки стъпки.
— Любими, колко ми е драго, че идваш. Ах, колко се радвам — прошепна тя и отвори вратата.
Слепецът извади острия нож, а младата полуоблечена жена не подозираше какво я чака.
6.
Домът на наемателя Кестнер в село Белмари видя тази нощ неща, които стените му никога не са нито виждали, нито чували.
В стаичката Жоржина решеше красивата си руса коса. Прекрасното момиче запя песента на Лорелай. Бе стигнала до третия куплет, когато й се счу, че някой полека се изкачва по стълбите.
Може би само така й се бе сторило. Вън бе тихо.
— Колко съм глупава — промърмори Жоржина, — кой може да дойде? Все пак ми е неприятно, че тази стая не може да се заключва.
Чудно! Девойката мислеше за чужденеца, гостенин на техния дом, и най-вече за страстните погледи, отправяни към нея. Никой друг мъж не я бе съзерцавал така. Дори любовникът й Леон не я беше поглеждал с такъв пламтящ поглед.
Жоржина се сепна — хладни тръпки побиха тялото й. Този бледен граф всяваше страх у нея. Но момичето се успокои и отново започна да тананика песента на Лорелай.
Неочаквано млъкна. Вдигна глава и се ослуша. Девойката се сепна и издаде тих писък. Вратата зад нея бе полуотворена.
— Навярно вятърът — каза си тихо. Уж се успокои, но намери смелост да се обърне.
— Жоржино, девойко!
Като чу тези думи. Жоржина изтърва гребена от ръката си и се втурна към прозорчето, което беше толкова малко, че човек не би могъл да мине през него, но при нужда можеше да се повика за помощ.
Бавно, но здраво една ръка хвана младите й рамена. Девойката се почувства като уловена в примка. Тя се уплаши и толкова се изненада, че нямаше сила да се противи. Жоржина извърна глава и боязливо погледна бледото лице на мъжа с черната брада, който в този миг изглеждаше като призрак. Очите му светеха като въглени в тъмнината на стаята.
Черният майор гледаше мълчаливо момичето, надявайки се да я хипнотизира с погледа си. Но не успяваше с Жоржина, както, правеше това с Марион Форцинети. Здравите селски момичета не се поддаваха така лесно на хипнозата, както слабите истерични парижанки.