В същия миг, когато Помпадура отвори вратата, за да я прегърне милият черен майор, една костелива ръка я улови за шията. Не успя да се защити и непознатият я блъсна в стаята, а след това заключи вратата.
Гореше свещ.
Отвратителната грозотия се бе изправила пред Помпадура — един добре известен й звяр в човешко лице стоеше до нея. Отначало помисли, че сънува страшен, невероятно страшен сън. Да не би пък да е изгубила ума си. Този слепец без уши и нос, това страшилище, този изрод, този гигант, превърнат в скелет и облечен в дрипи, беше Мъртвешката глава!
Неговата ръка стискаше шията й. Човекът, над когото бе извършила нечувано, нечовешко престъпление, човекът, от когото най-много се боеше на този свят, близостта на когото бе за нея по-опасна от най-свирепия звяр, я беше намерил. От тигър, мечка и отровна змия можеше да се защитава, но от този човек, от този слепец, който е дошъл да си отмъсти за отнетото зрение, не можеше да се брани или да избяга.
Никой престъпник, който трябва да сложи главата си под ножа на гилотината или да се качи на бесилката, не чувстваше такъв страх, какъвто изпитваше Помпадура. Тази жена, която преди малко беше хубава и привлекателна, погрозня и остаря през тези няколко минути.
Тялото й бе увиснало на леглото. Слепецът се нахвърли върху нея. Той сложи дясното си коляно на гърдите й. С лявата ръка пипаше лицето й, а с дясната държеше над нея ножа.
Клетата жена мълчеше. Тя не посмя да издаде никакъв звук.
— Познаваш ли ме, сладка гълъбице — попита слепецът с глух подигравателен глас, — или не ме познаваш вече, защото съм без очи? Почакай, хубава Помпадура, искам и ти да останеш без очи, да отрежа красивия ти носи да разсека лицето ти. Ах, да, желая да притежавам и твоите малки уши и сърцето ти, което сега тъй силно тупти. Ти едно време беше моя съпруга и затова е неприлично жената да има нещо повече от своя мъж, затова трябва да станеш като мене, също като мене — без никаква разлика.
— Смили се, съжали ме — проплака с пресипнал глас Помпадура, — не ме обезобразявай!
— Да, но аз точно това най-много искам — отвърна Мъртвешката глава. — Спомняш ли си, когато измами глупавия Равелак да ме тикне в клетката и да ми изгори очите? О, аз всичко зная! Ти го продаде, за да няма никой, който да знае за твоето страшно престъпление. Да, ти си лукава и всякога си била такава, хитра и хубава — онова, което аз обичах в тебе… Равелак ще бъде след няколко дни на гилотината, а пък ти ще бъдеш подложена на моята гилотина и тогава ще бъде отмъстено и за двамата. Дай си ухото, ела, дай си… ухото! За какво са ти на главата такива хубави уши?
— Но послушай ме, чуй, моля те — започна треперещата жена. — Една минута само, половин минута, десет секунди поне искам да ти кажа нещо.
Тя хвана ръката, с която той се канеше да отреже ухото й и по този начин отложи за няколко секунди операцията.
— Искам да те любя, искам да те любя, желая пак да бъда твоя, ще сторя всичко, което пожелаеш — шепнеше му тя, — само ме остави.
Като се отдалечи малко от нея, Мъртвешката глава се позамисли. Възползвала се от положението, тя с всичка сила го блъсна и се втурна към вратата.
— Помощ, помощ — изпищя Помпадура.
Ала слепецът като котка скочи на крака, втурна се след нея и напипа ръката, с която тя понечи да отвори вратата. Мъртвешката глава я хвана за косата и я по-тътри назад. Острият нож светна над главата на Помпадура. Голяма рана се образува на лицето й — тя започваше от края на челото и стигаше до брадата й.
От раната потече силна струя кръв.
— Безобразнице, ще промуша невярното ти сърце! — И като каза това, той замахна с ножа, за да го забие в гърдите й.
Измъчвана от ужасни болки и раздирана от страх, Помпадура още веднъж се отърва от ръцете му. Тя отвори вратата и се втурна към коридора. Дим и пламъци я обкръжиха. Тя писна от ужас, ала дори не помисли да се върне. По-добре да бъде опърлена от пламъците, отколкото да остане без нос, очи и уши. Закривайки лице с ръце, тя се втурна през огъня. Горяха и стълбите, по които трябваше да мине, ала въпреки това тя се втурна като обезумяла през тях. Пламъците обхванаха облеклото й. Тя нито виждаше, нито чувстваше нещо и сама не знаеше как стигна до вратата. Единствено страхът от смъртта пазеше живота й и я подкрепяше да се бори срещу пламъците.
Църковната камбана на село Белмари биеше силно и накара изплашените жители да станат от леглата си и да излязат от къщите си. Големи облаци дим, които вятърът носеше към небето, и безбройните искри, които хвърчаха във въздуха, показваха на селяните какво се е случило.
Цялата къща на Кестнер гореше. Беше нужна помощ, за да бъдат спасени хората.