Селяните се втурнаха към общината, извадиха новата пожарна машина, впрегнаха коне и се отправиха към пожара. Никой не остана в къщата си — дори и жените тичаха, за да помагат на пострадалите.
— Не бързайте толкова — извика стар пълен кръчмар на група селяни, които обкръжиха пожарната машина, — чифликът на Кестнер е застрахован, той ще получи пари и ще може да вземе под наем друг чифлик.
— Може да има хора, които чакат да бъдат спасени — отговори един младеж.
— Хора ли? Че те са избягали още с избухването на пожара.
Най-сетне пристигнаха до горящата къща. Всичко беше обхванато от пламъци, които докосваха съседните къщи.
Не можеше да се спаси нищо. Прислугата едва успя да избяга, без да може да спаси кравите, конете и другите животни. Те всички останаха в огъня.
Като обезумял, Кестнер тичаше около горящото здание. Скубейки дългата си брада, той викаше с пресипнал глас:
— Разорен съм! Срокът на застраховката изтече; този пожар ме докара до просия.
Клетникът не знаеше, че най-скъпото му същество — детето му, остана в пламъците.
Насъбралите се селяни видяха, че не може да се помогне с нищо — всичко беше унищожено. Те насочиха водата към пламъците, ала те ставаха още по-силни. Всичко бе напразно.
Множеството неочаквано се раздвижи и нададе вик. На една врата се показа почти гола жена и скочи от пламъците в двора. Малкото дрехи, които бяха останали по нея, горяха. Тя направи няколко крачки и се сгромоляса в безсъзнание. Това бе Помпадура.
Вдигнаха я и я отнесоха в съседната къща.
— Нещастната трябва да е паднала върху счупено стъкло и си е разрязала лицето — каза една селянка. — Не виждате ли каква ужасна рана има на лицето й? Ще остане голям белег за цял живот.
— За цял живот ли? — каза един селянин. — Не се грижете за това, съседке, защото клетата няма дълго да живее.
В същото време, когато отнесоха Помпадура, от първия етаж на горящата къща изпращя прозорец и счупените му стъкла се разпиляха по земята.
Всички погледнаха нагоре.
На прозореца се появи ужасна, страшна картина.
— Слепецът — викна един слуга, — всемогъщи Боже, той още бил в къщата!
Поставиха стълба до прозореца, покачиха се и спасиха Мъртвешката глава. Подпалвачът бе спасен от смъртта.
Повече никой не се занимаваше със слепия, защото погледите на събралите се бяха насочени другаде.
Няколко керемиди паднаха от покрива и оттам се показа тояга, на която бе вързана бяла кърпа.
— Вижте, вижте! — завикаха зяпачите.
— Това е знак! Знак! — отвръщаха други. Кестнер се сгромоляса от ужас и с всички сили извика:
— Жоржина, моята Жоржина! Детето ми било още там, а аз мислех, че е спасено вече. Помогнете, помогнете! Там е дъщеря ми.
Клетият баща се втурна, за да се хвърли в пламъците, ала другите го задържаха.
— Трябва някой да се качи на покрива, по друг начин не можем да я спасим — извика стар селянин.
Предложението се възприе от всички. Донесоха голяма стълба и я изправиха до стената на горящата къща, но се оказа, че това практично предложение не може да се приложи, защото бе съпроводено от опасности и трудности.
Нито един от множеството не прояви смелост да се качи на покрива и да спаси момичето. Покривът на горящата къща можеше да се събори всеки миг и тогава спасителят непременно щеше да намери своята смърт сред пламъците.
Кестнер на драго сърце би дал живота си за любимата дъщеря, ако можеше да стори това, но той лежеше в безсъзнание недалеч от пожара.
— Къщата заприлича на голяма клада! — извикаха изплашените селяни. — Момичето ще загине в пламъците, никой, комуто е мил животът, не ще се качи на покрива, защото той ей сега ще падне.
Чу се силен кучешки лай.
Като побеснял Грайф се втурна към пожара, а зад него тичаше млад мъж. Той беше без шапка и с разрошена коса. Отчаяният му поглед бе насочен към страшната картина.
Това бе Леон Бернард.
— Вие не сте имали смелостта да спасите клетата девойка, а сте я оставили в пламъците — извика ядовито Леон на селяните. — Направете път, аз ще се опитам да я спася и ако бог не желае това — тогава нека и двамата да загинем.
Той се втурна към покрива, като взе търнокоп и въже.
Грайф беше спрял до стълбата и непрекъснато лаеше, сякаш искаше да съобщи на застрашената си господарка, че избавителят й иде.
Леон се озова на покрива и се надяваше, че ще намери любимата си. Без да го е грижа за живота си, той се качи на стръмния покрив и се втурна към мястото, където се виждаше знакът. Нажежените керемиди се чупеха под краката му и той всеки миг можеше да изгуби равновесие, да се подхлъзне и да падне в пламъците.
Всичко под него се люлееше. Само няколко горящи греди държаха покрива.