— Кажете ми, господине, не може ли да изпратя писмо до господин Леон Бернард?
— Не, дете мое — отговори Деманш и погледна съчувствено бледото момиче. — Господин Леон Бернард е заминал вчера по обяд за Лондон и се намира на борда на параход, плаващ за Америка.
Той се поклони и излезе от кръчмата. Жоржина остана като попарена.
— Нещастна през целия си живот — пошепна тя със сълзи на очи. — Изгубих най-скъпото си на този свят. Ти, граф Естерхази, ще трябва да отговаряш пред всевишния, дето ми донесе такава мъка и беда!
— Дъще, ние сме избавени — извика Кестнер с радостен глас. — Още утре ще се преселим в красивата къща на Бернард.
— Тате, желая ти щастие — отвърна Жоржина. — Нека Бог благослови влизането ти там, обаче аз не ще те придружа. Още утре ще отида в Париж и ще си търся работа при чужди хора.
— Какво говориш. Жоржина, дете мое?
— Прости ми, обични ми татко, че не мога да те последвам. Моето сърце ще се разкъсва в тази къща и ти ще ме погребеш още преди да изсъхнат листата на розите!
7.
Нещастният Драйфус беше застанал до вратата и броеше чертите, които беше отбелязал с ръждивите гвоздеи на една от гредите на колибата. Те бяха неговият календар, понеже бе забранено да се съобщава на затворниците денят, месецът и годината.
Драйфус имаше щастието да узнае в кой ден беше пристигнал в Каена и на Дяволския остров. Когато бяха ги завели със сакатия Мирович в кабинета на губернатора, той видя на стенния календар датата — петнадесети февруари.
На дървото бяха изрязани тридесет черти и по тях Драйфус знаеше, че днес е шестнадесети март.
— В Париж вече е пролет — каза си нещастникът печално. — Дърветата в Булонската гора, в Елисейските полета и по булевардите са покрити с млада зеленина, хората се разхождат из улиците и си казват „Благодаря на Бога, че зимата си отиде!“ А кога ще мине моята зима? Никога! Тук, на острова, няма зима, тук е вечно лято, слънцето непрестанно грее над главите ни и опича мозъка и телата ни. Вечното лято тук не е божи благодат, а дар на ада. На Дяволския остров е вечно лято, но в моята душа владее вечна зима, мраз и мрак. В нея вече е изчезнала надеждата, че ще видя тези, които обичам горещо и неизказано. Вечно заточен, вечно разделен, о, Боже!
Затворникът въздъхна дълбоко.
— Заклех се, че не ще си спомням за миналото и че с твърдост ще понеса ужасната си съдба — продължи той. — Ще се помъча да залича всеки спомен в сърцето си и да забравя щастливите времена!… Не, не, това не може да стане! Споменът за скъпите ми хора, за някогашното ми щастие е единственото, което ме крепи на този свят.
Главният надзирател Мурильо неочаквано влезе в колибата и смути мислите на Драйфус. Дребният Розе следваше испанеца, който беше назначен от губернатора да бди над Драйфус. Двамата чиновници претърсиха внимателно стаята, като че ли кой знае какви важни неща имаше в нея.
Мурильо кимна доволен:
— Всичко е в ред, Розе — каза той. — Добре внимавай тази нощ, защото, както знаеш, привечер ще отида в Каена, за да се сгодя за дъщерята на богатия Панталон. Красивата Одета наистина е дива котка, ала е най-хубавата девойка в тази нещастна страна. А най-важното е, че доставчикът Панталон е богат човек.
— Да, ти си прав, Панталон е богат човек — съгласи се с подигравателна усмивка Розе, — той има много пари, откакто стана доставчик на заточеници. Но видя ли с каква храна ги снабдява? Понякога месото мирише на леш, защото е червиво, хлябът горчи като жлъчка, а сухите плодове са мухлясали и твърди като камък.
— Възможно е — сви рамене Мурильо, — но не ме е грижа по какъв начин е спечелил парите си Панталон. Мисля, че не е голяма загуба, ако няколко заточеници загинат от гнилото месо. По-добре за тях да умрат, отколкото да живеят на този Дяволски остров, така че трябва дори да бъдат благодарни на Панталон, че им доставя лоша и негодна храна.
— Уговори ли се вече с красивата Одета? — попита Розе.
— Защо да се уговарям с нея? Баща й ми брои, двадесет хиляди франка зестра, а за другите ще се погрижа аз. Ще прекараме няколко седмици в Каена, а през това време ще се постарая да опитомя дивата котка.
Испанецът още един път помоли надзирателя да бди над заточеника Драйфус и си отиде.
Ала още Мурильо не бе стигнал в Каена, когато Розе напусна колибата на Драйфус и се запъти към другарите си. Мръкна, но той не се върна.
Всички надзиратели бяха вкъщи и празнуваха годежа на своя шеф — гуляеха и здраво се напиха. Осемте джелати се веселиха, не защото началникът им се бе сгодил за дъщерята на Панталон, а защото го нямаше. Те се страхуваха от него и не го обичаха. Мурильо беше горд, нахален и жесток човек — не жалеше своите подчинени и затова го ненавиждаха не само клетите заточеници, но и надзирателите. Мнозина вече се бяха оплаквали от Мурильо на губернатора Грефин, ала испанецът беше негово вярно и предано оръдие и оплакванията оставаха глас в пустиня.