И тъй, осемте надзиратели, които бяха младши подофицери, се възползваха от отсъствието на началника си, свариха пунш и се напиха както си знаят. След това Розе отиде пред колибата на Драйфус.
Той едва вървеше, сгромоляса се пред прага и след малко Заспа.
Драйфус реши да използва случая — отдавна желаеше да разгледа околността, а това беше възможно само нощно време. Наистина той можеше да се разхожда из острова през деня, но винаги съпроводен от трима надзиратели — Розе и още двама. Тези разходки бяха само на неколкостотин крачки от колибата му и ги използваше, за да подиша чист въздух. Понеже Драйфус знаеше, че на Дяволския остров има осем колиби, искаше да узнае кой живее в останалите седем. Една от тях обитаваше клетият Мирович. Значи имаше още шест колиби, но живеещите там му бяха непознати. При това Драйфус силно желаеше да се види с недъгавия княз. Един път се срещна с него, но не успя да размени нито дума. Мирович беше в окаяно положение. Главният надзирател Мурильо му поставяше на гърба малко буре и го караше да носи вода от близкия извор. Старецът трябваше да работи тежка работа, понеже беше обикновен престъпник. Политическите престъпници не работеха, ала това не беше облекчение за тях, а увеличение на наказанието, защото за здравия човек работата е развлечение и най-хубавият начин, за да се забравят душевните мъки и скърби. Принудителното бездействие е най-тежкото наказание за пленниците и затворниците, което ги води към отчаяние и лудост. Драйфус искаше да работи. С радост желаеше да помогне на нещастния Мирович, да снеме тежкия товар от гърба на клетия старец и да го носи вместо него, ала надзирателят не му разреши.
Недъгавият едва пристъпяше но пътя, пъшкаше под тежкия товар, а жестокият Мурильо постоянно го мушкаше с остър остен. Злочестият баща на Павловна дойде до Драйфус, с натъжени очи го погледна и тежко въздъхна. Драйфус разбра, че князът искаше да му каже:
— Колко искам да поговоря с тебе и да изплача ужасните си страдания и мъки.
Тази нощ Алфред искаше да навести своя състрадалец Мирович и да го утеши. Това желание можеше да се изпълни. През големите горещини вратата винаги беше отворена и затова един от надзирателите стоеше постоянно пред нея. Но днес Розе лежеше като пън пред колибата и хъркаше. Беше пийнал повече и спеше сладък сън. Пленникът можеше да мине покрай него, без да го усети. Ала Драйфус мина по друг път. Той искаше да излезе не само сега от жилището, но и винаги, когато му се наложеше. Затова направи опит да се измъкне през прозорчето, което не бе много удобно, защото беше доста дълго и твърде ниско.
След няколко опита пленникът успя да се пъхне през тесния прозорец и да излезе навън. Полекичка се отдалечи от колибата и се запъти към вътрешността на острова.
Нощта бе прекрасна. Милиарди звезди светеха на тъмносиния небосклон, а луната със своите лъчи заливаше Дяволския остров с нежна бледа светлина. Небето беше великолепно, ала островът, този къс земя, на който Драйфус трябваше да живее, беше пуст, занемарен и грозен.
Капитанът тежко поклати глава.
Скали и скали, нищо друго, никакви цветя и растения, нито пък дървета, навсякъде бе пусто и голо. Туктам само се виждаше изсъхнала трева и по някои израстъци от напуканите места на скалите. Ала образуванията на камъните бяха много интересни и причудливи. Виждаха се стръмни скали, високи върхове, разнообразни хълмове, дълбоки пропасти, урви, големи пещери и фантастични фигури, дело на вулканични сили. Мъртва тишина цареше над острова. Само морските вълни пееха своята вечна песен за мъките и страданията на бедните обитатели на Дяволския остров.
Драйфус тръгна към най-близката колиба.
Той знаеше, че там живее Мирович. Капитанът предпазливо се приближи до колибата и чу тих, треперещ глас. Драйфус погледна през прозореца и видя, че старецът на колене се молеше. Ръцете му бяха сключени, а устата му шепнеха тиха молитва.
— О, надежда — каза си тихо Драйфус, — ти си силата, която поддържа нашите органи, ти крепиш света — без тебе и без вярата той щеше да се разсипе на прах. Старикът, който скоро ще стане жертва на убийствения климат, навярно се моли Богу да го избави от този ад.
Ала Драйфус не позна. Нещастният старец се молеше не за себе си, а за другиго. Капитанът се вслуша в молитвата и остана учуден, дълбоко покъртен от нея. Той мълвеше: