Матийо вдигна пълната си чаша.
— Госпожице Алиса Тери, пия за вас — усмихна се той, — нека Бог ви дари здраве и живот дълги години.
— Господин Матийо Драйфус — отвърна Алиса, — ще бъда щастлива, когато успея да разреша двете задачи на моя живот!
— Две задачи?
— Да! Първата е да докажа невинността на вашия брат и да освободим пленника с хитрост или със сила, в случай, че френското правителство не обърне внимание на доказателствата ни!
— А втората задача?
— Не помните ли, приятелю, че вие сам ме препоръчахте на госпожа Фон Ла Бриер? Нали обещах на тази нещастна жена да намеря изгубената й дъщеря — Наталка? Не трябва ли да удържа думата си?
— В това не се съмнявам ни най-малко — разгорещено изрече Матийо. — Вие можете да разчитате на моята помощ. Ще сторя всичко, за да намерим момичето. Преди няколко седмици ми бяхте казала, че знаете къде се намира то и че ще я заведете при госпожа Фон Ла Бриер?
— Да, така беше, но оттогава загубих следите на Павловна. Тя изчезна пред очите ми от църквата Нотр Дам. Същия ден се разболях и не можах да продължа търсенето си. От известно време непрестанно търся жилището й, но всичко е напразно. Тя се изгуби, като че земята я погълна.
Мишонет влезе в стаята.
— Господин Драйфус, един младеж желае да говори с вас — докладва старецът.
— Как се казва?
— Алфонсо Гилето.
— А, нашият млад художник — възкликна Матийо радостно. — Нека дойде.
Мишонет излезе, но отвори пак, подаде само главата си през вратата и каза:
— Господин Драйфус, трябваше да му дам термометъра вместо пушка и да му туря гърнето на главата вместо шлем.
— На кого? На господин Алфонсо Гилето ли?
— Не, господин Драйфус, аз говоря за нашия любимец Андре. Вие трябва да видите как пляска във водата. Мисля, че ще стане моряк.
После старият подофицер изчезна зад вратата и Алфонсо Гилето влезе в стаята. Момъкът поздрави учтиво.
— Това е младият художник, за когото съм ви говорил — представи го Драйфус на американката. — Неговият баща е пожелал да го направи юнга на парахода „Ла глоар“, но той е предпочел да отстъпи мястото си на снаха ми Херманса и да усъвършенства изкуството си в Париж. Драги Алфонсо, изпийте с нас чаша вино и ни разкажете за вашите успехи.
Младият мъж вдигна чашата с червено вино.
— Пия за здравето на щедрите си благодетели и моля Бога скоро пак да изгрее слънцето над Драйфусовия род! — пожела младежът и изпразни чашата.
— Браво, скъпи ми приятелю — каза Матийо. Разчувстван, той подаде ръката си на госта. Същото стори и Алиса Терн. Трудолюбивият младеж й хареса.
Алфонсо Гилето се обърна радостен към Матийо:
— Благородни ми благодетелю — каза той, — ако желаете, ще ви покажа един мой труд. Нарисувал съм картина, която, както мисля, е доста сполучлива. Ако я харесате, ще ми направите голяма чест да я вземете като подарък в знак на голямата ми благодарност.
— За подарък и дума не може да стане, драги ми Алфонсо — каза Матийо. — Ако картината ми хареса, ще я купя от вас, като дамата определи стойността й.
— Мога ли да донеса картината? — запита зарадван младият художник.
— Тук ли е?
— Да, господин Драйфус, картината е в другата стая.
— Още по-добре, донесете да я видим. Алфонсо Гилето излезе и скоро се върна с творбата.
Младежът я изправи до прозореца, вдигна завесата и се обърна към Матийо и Алиса, които бяха станали вече от масата.
— Картината се казва „Народна песен в степите“.
— Много поетично — каза Матийо, — дайте да я видим!
Младият творец махна покривалото от рисунката. Матийо и Алиса загледаха с възхищение. Детективката втренчи погледа си в лицето на момичето от степите, което художникът беше нарисувал толкова красиво.
Матийо Драйфус видя, че неговата приятелка беше много развълнувана.
— Какво ви е, госпожице Тери — запита той, — очите ви блестят, а страните — пламнали. Да не е това признак на ново заболяване?
— Не се страхувайте, чувствам се много добре — отвърна Алиса. — Позволете ми да отправя няколко въпроса към художника. — Кажете ми — каза тя, като се обърна вече към Алфонсо, — тази картина плод на фантазията ви ли е?