— Ах, госпожица Павловна Мирович — повтори продавачът и се огледа. — Както изглежда, не е тук. Може би е в кантората.
— Не, госпожица Павловна излезе — обади се една от продавачките, която по време на разговора се намираше наблизо.
— Излезе? — запита Алиса.
— Съвсем сигурно — отговори продавачката учтиво, — тъй като госпожицата ме питаше как по-скоро може да отиде на улица „Наполеон“ 57.
Щом продавачката изрече улицата и номера, Матийо и Алиса толкова се сепнаха, сякаш до тях бе паднала мълния.
Продавачката учудена попита колегата си:
— Господарят не я ли изпрати със сбирка от пръстени при госпожа Легуве, която желаела да ги види?
— Не зная — отговори продавачът, клатейки глава.
— Навярно се заблуждавате, госпожице, защото всички поръчки минават през моите ръце. Такова име не мога да си спомня.
Матийо и Алиса се спогледаха въпросително.
— Господин Марсел Бернард в кантората си ли е?
— попита Драйфус.
— Там трябва да е.
— Имайте любезността да му съобщите, че желая да се срещна с него. Вземете тази картичка. Казвам се Матийо Драйфус.
— О, веднага ви познах, господин Драйфус — каза любезно продавачът, — нашата фирма има честта да ви смята за свой клиент, нали?
Продавачът се поклони и изчезна, отивайки към кантората на господаря си. След минута се върна.
— Жалко, ала господин Марсел Бернард не е в кантората. Излязъл е по работа и то през задната врата, тъй като не сме го видели.
— Много ви благодаря. Друг път ще ви посетя пак. Продавачът ги съпроводи до изхода и им отвори вратата.
Когато Матийо и Алиса излязоха на улицата, ги обзе една и съща мисъл. И двамата казаха едновременно:
— При госпожа Легуве.
Матийо помогна на Алиса да се качи на файтона и нареди на файтонджията:
— Бързо на улица „Наполеон“ № 57. Ще получиш хубаво възнаграждение, ако за пет минути ни откараш там.
Файтонът вървеше бързо, изглежда, файтонджията не искаше да се лиши от обещаното възнаграждение и не жалеше конете.
В това време Алиса отвори своята малка чантичка от крокодилска кожа, надзърна вътре и извика:
— Какво щастие! Намерих го.
— Какво?
— Ключът за вратата от дома на госпожа Легуве.
— Нима сте го задържали след напускането на стаята?
— Детективите винаги забравят да предадат ключа на жилището си — рече тя, смеейки се.
Но в следния миг лицето й се помрачи:
— Дано да стигнем навреме.
— Мислите ли, че Марсел Бернард е оплел клетото момиче в някаква примка?
— Непременно. Разполагаме за това с достатъчно доказателства. Защо този развратник изпраща именно Павловна в дома на госпожа Легуве, който е място на безчестия и престъпления? Защо я е натоварил с поръчка, за която неговият главен продавач нищо не знае? Най-сетне защо този Марсел е излязъл през задния вход на кантората и то скоро след излизането на Павловна? Вие ще се уверите, приятелю, че щастието на тази девойка виси на копринен конец.
— Вярвам — рече Матийо, — бих искал и да летим, защото всеки миг може да е от голямо значение.
Най-сетне файтонът спря на улица „Наполеон“.
Слязоха бързо. Матийо възнагради щедро кочияша и веднага се втурна в дома на госпожа Легуве. Алиса отключи и те влязоха.
Беше съвсем тихо. Неочаквано една вратичка се отвори и майката на красивата Долора застана срещу влезлите.
— Това сте вие, госпожице Тукер — каза тя тихо. — Но как влязохте?
— Вратата беше отворена. Госпожа Легуве смръщи чело.
— Но как така насам — попита тя любезно. — И какво желае господинът, който е с вас.
— Ей сегичка ще ви кажа — взе думата Матийо. — Аз съм полицейски чиновник и съм дошъл по заповед на президента на полицията, господин Фон Ла Бриер.-
Цветът на лицето на госпожа Легуве тутакси се промени.
— Но, Боже мой, докато госпожицата живя у мене, нищо не й е липсвало.
— Вие трябва да бъдете щастлива, ако се отнасяше за такава дреболия. Накратко казано, през последния половин час във вашия двор е влязло едно младо момиче.
Кубинката уплашено впери поглед в Матийо.
— Не зная — избъбра тя. — Ах, да… да, ала тя вече си отиде.
— Не лъжете, госпожо, защото ще бъде по-лошо за вас, ако момичето още е във вашия дом.
— Да викна ли моите хора и да заповядам да претърсят къщата ви?
— Имайте милост, всичко ще ви кажа. Да, тя е тук.
— Сама ли?
— Не, има при нея един господин, ала кълна ви се, че не знаех, че госпожицата…
— В коя стая са? — прекъсна я живо Алиса.
— Вдясно от вашата.
— По-скоро, не чувате ли шума?
Силен, сърцераздирателен вик се чу отгоре. После силно дрънчене и трясък.
Матийо и Алиса се втурнаха нагоре по стълбата.