— Но какво искаш от мене, татко?
— Нищо не искам. Очаквах, че ще имаш смелостта да пронижеш с куршум подлата си глава и така да свършиш престъпния си живот. Ужасно е, когато един баща е принуден да препоръчва такова средство на сина си. Но по-добре е човек да жали един мъртвец, отколкото да го презира жив!
— Татко, за Бога, това не може да бъде твоето желание! Моля ти се, дай ми пари, искам…
— Значи, ти си и страхливец — прекъсна го старият с ненавист. — Върви си, свършихме разговора.
Бащата се отстрани от сина си.
След малко, когато Марсел още стоеше неподвижен, Симон Юлий Бернард извика сърдито:
— Искаш ли да повикам полиция, за да откара крадеца и фалшификатора на заслужено място? Вън! Ти си взел десет пъти повече, отколкото ти се пада. Няма вече какво да търсиш тук. Вън!
Марсел излезе на улицата. Лута се повече от час безцелно из града. Главата му беше толкова объркана, че не можеше да предприеме нищо. Най-после се сети, че трябва да потърси отнякъде пари. Качи се в кабриолета и се отправи към приятелите си, за да вземе заем. Човек в нужда няма приятели. Марсел не знаеше това, обаче днес разбра тази горчива истина.
Всички му отказаха. Струваше му се, че хората предчувстваха неговото бягство. Те се извиняваха и го препращаха от един към друг.
— Колко съжалявам, добри ми приятелю, че не дойдохте по-рано. До вчера имах доста пари, но преди един час ги заех. Не се сърдете, не съм виновен…
— Любезни Марсел, не мога да ви помогна, имам големи загуби и сам съм в нужда.
А третият го потупа по рамото и се засмя:
— Драги приятелю, аз знам, че сте въжеиграч. Желаете ли и мене да забъркате в кашата? Опитайте си щастието при някой друг.
Лекомисленият млад мъж обиколи всичките си познати и навсякъде чуваше все същата песен. Всеки го посрещаше с ласкателни думи, но никой не му даде и франк.
Часът беше вече седем. В седем и четиридесет тръгваше влакът за Хавър, с който искаше да избяга. Марсел не можеше да се бави повече в Париж, ако не желаеше да попадне в ръцете на полицията. Престъпникът се запъти към най-близкия магазин, купи си няколко бели ризи и една чанта и се отправи към гарата „Св. Лазар“.
Когато влезе в чакалнята, преброи повторно парите си. В портмонето имаше четиристотин и тридесет франка. Това беше много малко за големия богаташ Марсел Бернард, който за една нощ изхарчваше няколко хиляди с проститутките. Но беше принуден да се примири със съдбата си. Лекомисленият му нрав го утешаваше — може би щастието ще му се усмихне.
На другата заран нашият герой беше вече в Лондон, града на волността и гнездото на най-големите престъпници. Марсел се чувстваше свободен. Обширно море го делеше от престъпленията му и парижката полиция. Той беше свободен и чакаше добър случай, за да избяга в Америка. Въпреки паричните си затруднения, мерзавецът се настани в хотел „Роял“ — един от най-добрите хотели в Лондон. Беше добре познат тук, понеже често пътуваше по търговските работи и винаги отсядаше в този хотел. Съдържателят посрещна любезно и учтиво щедрия парижанин и го настани в най-хубавата си стая. Марсел се изми, облече чиста риза и слезе в ресторанта. В същия миг той чу:
— Господин келнер, моля, забележете, че утре заран ще замина с парахода „Кампания“ за Ню Йорк. След обяд ще изпратя човек в хотела, за да прибере багажа ми и да го занесе на парахода. Предайте му го, моля, щом покаже визитната ми картичка.
— Ще го направя, милостиви господине. Келнерът се отстрани от вратата, като очакваше понататъшни разпореждания.
Като чу този глас, Марсел се сепна. Изненадата му беше толкова голяма, че се подпря на стената. Той позна гласа на брат си. Какво да стори? Минутата беше важна за него. Да избегне срещата? Не е ли по-добре да поговори с Леон. На брат му сигурно не бе известно нищо. Това бе щастлив случай. Как лесно можеше да откопчи малко пари от него.
— Леон — извика той и се хвърли с разтворени ръце към човека, който стоеше пред вратата на срещуположната стая.
— Марсел! Марсел, ти тук?
Леон радостно прегърна брат си и после го повика в своята стая.
— Скъпи Марсел, колко се радвам, че тъй неочаквано се срещнахме! Никога не съм сънувал дори, че някога ще се видим в Лондон. Оня ден бях у дома ти, но те нямаше. Вярвам, снаха ми ти е казала, че реших да направя околосветско пътуване.
— Разбира се — каза Марсел, — моята Елена всичко ми разправи. Ала кажи ми, братко, какво те накара да предприемеш това пътуване?