— Причини, за които не искам да говоря — отвърна набързо Леон и после се обърна.
Той искаше да скрие дълбокото вълнение, което в този миг се изписваше по лицето му.
— По работа ли си тук, Марсел? — обърна се към брат си Леон.
— Разбира се — отговори Марсел. — Бях заставен да напусна бързо Париж, така че нямах време да си взема пари.
— Мога ли да ти услужа с петстотин франка?
— Мили Леон, много ти благодаря за добрината. Бих взел парите, ако ме увериш, че имаш достатъчно за път. Не желая да страдаш заради мен.
— Какво говориш, братко? Имам в портфейла си двадесет хиляди в банкноти и един чек от сто хиляди, платим в Нюйоркската или друга някоя банка.
— За това ще ти са нужни ли легитимационни документи? — запита Марсел.
— И тях притежавам. В тази чанта са паспортът и другите ми документи, — Добре си сторил, че си взел нужните документи. Човек не знае какво може да му се случи по пътя.
Леон даде на брат си петстотинте франка. Той не забеляза погледа, който Марсел хвърли на пълния портфейл. После двамата тръгнаха към ресторанта, за да обядват заедно. Яденето и пиенето бяха превъзходни и двамата похапнаха добре. Още не бяха свършили обяда и в залата дойде служител, който носеше телеграма. Марсел стана от мястото си и тръгна към служителя.
— Има ли телеграма за Бернард? — попита той.
— Да, за господин Леон Бернард.
— Дайте я. Служителят му даде телеграмата и се отдалечи.
— Получи телеграма ли? — попита Леон, когато Марсел се върна на масата.
— Да, още тази сутрин я очаквах, касае се до работата ми.
Той отвори телеграмата и я прочете, без да я покаже на брат си.
Телеграмата гласеше:
„Леон,
Моля те, веднага тръгни за Париж. Марсел ни е ограбил и разорил. Утре кредиторите се събират, за да решат положението на фирмата. Загубени са и парите,
които си заел на подлеца. Той е избягал.
— Добри ли са известията? — попита Леон.
— О, много добри! Марсел сгъна телеграмата и я сложи в джоба си, после взе хаванска пура и запуши.
Двамата братя останаха още около час на масата, като разговаряха, а после се разделиха с уговорка да се срещнат на вечеря в ресторант „Париж“.
Леон още веднъж повтори на брат си, че ще му бъде безкрайно приятно да прекара последната нощ в Европа с него. Под предлог, че има да свърши важни търговски работи, Марсел се сбогува с него. Той, обаче го излъга. След като се разделиха, тръгна бавно към старата част на Лондон — „Сити“ и се вмъкна в един магазин, в който продаваха разни оръжия. Забави се доста там, а после нае една двуколка, за да се разходи из „Хайд парк“, голямата градина, намираща се в покрайнините на Лондон.
Наближи време да се върне в ресторант „Париж.“ Леон беше вече в ресторанта, когато Марсел дойде. След малко двамата братя вечеряха богато, като Леон направи всичко, за да угоди на Марсел. После се чуваше шумът от тапите на шампанското и скъпото френско вино се лееше в чашите на братята. Ала това не бе весела раздяла.
Леон ставаше все по-мълчалив и сериозен. Образът на красивата Жоржина изпълваше все повече и повече неговата душа и се явяваше пред очите му. Най-после сърцето му се препълни и той разказа тайната на брат си.
— Марсел — пошепна той и хвана ръката на брат си, — кажи ми, може ли в най-красивото тяло да живее лоша, фалшива и подла душа?
— Какво те е грижа за женската душа, брате? С неща, които очите не могат да видят, умният човек не се занимава. Обръщам повече внимание на тялото, щом е хубаво. Жените обичат само мъжете, които обожават телата им, а смятат за глупак и идиот този, който се интересува от тяхната душа.
— За глупак ли? — поклати печално глава Леон. — Да, ти си прав. Глупак бях, като вярвах, че у жената има вяра. Голям глупак бях! О, Жоржина, ти ме лиши от вярата в хората.
Очите му се просълзиха и две едри сълзи набраздиха лицето му. Той още я обичаше. Клетият не знаеше, че само едно нещастно недоразумение стана причина да се раздели с тази мила, скромна и благородна девойка.
В полунощ братята Бернард напуснаха ресторанта и излязоха на улицата. Нощта бе мрачна, но топла и хубава. Английската столица не бе обвита както обикновено по това време от гъста мъгла.
— Кола няма ли да вземем? — попита Леон.
— Не, ще се върнем пеша в хотела — отвърна Марсел.
— Не познавам пътя.
— Толкова по-добре, остави на мене, аз ще те заведа.
Леон хвана Марсел под ръка и продължиха пътя си.
Марсел ставаше някак весел и разправяше на брат си смешни неща. Така измина час, без да стигнат хотела, но се озоваха до пристанището.
Неочаквано Леон спря.