— Вземи чантата — изсъска Мъртвешката глава. Помпадура си послужи пак с ножа. Тя разряза ремъка, взе чантата и я скри под мантото си.
— Сега върви в морето — пошепна убиецът. — Акулите очакват вечерята си!
Чу се шум и едно тяло падна зад борда.
— Готово — измърмори Мъртвешката глава и се обърна.
В същия миг някой го удари силно в гърдите.
— Убиец, убиец — извика един силен глас Видях всичко, той хвърли жената в морето!
Това бе Матийо Драйфус. До него стоеше един матрос.
— Жертвата ти не ще загине, а ти няма да се отървеш от бесилката!
Матийо захвърли мантията си и се качи върху планцера.
— Един човек падна в морето — извика той високо, после вдигна ръце и скочи в развълнуваното море. Благородният човек рискуваше живота си, за да спаси една непозната нему жена.
Палубата се напълни с хора. Моряците, чули виковете на Матийо, се събраха и запалиха фенерите, а капитанът излезе на крилото на мостика, насочи бинокъла и започна да търси из морето пострадалия.
— Спуснете една лодка на вода — заповяда той, — а вторият помощник и четирима матроси да търсят пострадалия. Всички по местата си! Стоп машина!
Заповедта на капитана беше изпълнена веднага.
Вестта за падналия човек се разпространи из целия параход. Пътниците излязоха от кабините си и се качиха на палубата. Всички викаха, питаха и искаха да видят давещия се във вълните.
Машината заглъхна и параходът спря, като се люлееше над водата. Спуснаха лодката във водата. Помощник-капитанът и четиримата моряци скочиха в нея и опънаха веслата. Малката лодка се отправи към мястото, където непознатият бе скочил във водата.
Изминаха пет минути, пет дълги отчайващи минути, цяла вечност за този, който се бори със смъртта.
Капитанът поклати печално глава.
— Каквото можах, направих — каза той на няколко пътници. — Не вярвам, че ще можем да спасим пострадалия. Ако беше през деня, имаше по-голяма вероятност, но нощем — не вярвам. Ще бъде истинско чудо, ако го намерим.
Чудото, за което говореше капитанът, не се случи. След един час лодката се върна на „Принц Уелски“. Вторият помощник докладва на капитана. Той му предаде една женска шапка с перо от петел:
— Само това намерихме.
Капитанът гледаше учудено женската шапка.
— Вахтеният ми каза, че се е хвърлил мъж, а не жена — каза той. — Навярно този благороден и смел човек е искал да спаси тази, чиято е шапката. Всичко е свършено, и двамата са се удавили. Нека Бог се смили над бедните им души!
„Принц Уелски“ продължи пътя си на пълен ход, за да навакса изгубеното. Не след дълго стигна устието на Темза и оттам продължи за Лондон.
В това време в една каюта се бе разиграла интересна сцена. Мъртвешката глава и Помпадура скоро се опомниха. Единственият свидетел на пъкленото им дело беше не само смел, но и благороден. Той не се задоволи само да открие престъплението им, а с риск за своя живот се опита да спаси жертвата от вълните.
Злобната двойка обикаляше из палубата и разправяше с насълзени очи на пасажерите, че някакъв човек се е хвърлил в морето. Тези мръсни хора можеха да плачат и да се смеят, когато пожелаят.
Лодката, която се върна, им донесе радостна вест — техният опасен свидетел бе загинал. Мъртвешката глава намигна на жена си и двамата се оттеглиха в каютата. Те успяха и искаха да се порадват на плячката си. Сто хиляди франка! Това бе хубав удар, който заплащаше хилядократно трупа.
Помпадура извади чантата изпод мантото си. Мъжът й искаше да я вземе, но жената я притисна до гърдите си. Сините й очи светнаха от див възторг. Пари! Това бе кумирът, на който се кланяше.
— Отвори чантата! — заповяда Мъртвешката глава. — Майка ти Казота ще получи само дванадесет хиляди, нито стотинка повече. За старата това е достатъчно.
— И това й е много. Вярвам, че ще е благодарна и на осем хиляди. Не можеш ли да отвориш чантата? Вземи ножа и я разрежи под ключалката.
Красивата престъпница разряза чантата с ножа, който бе още червен от кръвта на Клаудина. Отвориха я.
— Кърпа и едно шишенце — каза Помпадура и ги захвърли на пода.
Претърсиха добре чантата, преобърнаха, накъсаха я на парчета, но не намериха нищо. Скъпоценният чек не бе в нея.
— Казота се е излъгала!
Помпадура побледня, тръшна се на канапето и се разплака от яд.
Мъртвешката глава скръцна със зъби и удари главата си с юмрук. Толкова се ядоса, че стана зелен като гущер. Гърдите му засвириха като духало, а ръцете му се свиха конвулсивно, но трябваше да мълчи, защото стените на каютите бяха толкова тънки, че можеше да се чуе отвън.
Рихтер изригна страшна клетва, излезе от каютата и отиде в ресторанта на парахода. Там пи толкова много, че когато пристигнаха в Лондон, Помпадура едва успя да го изведе от ресторанта и с голяма мъка го натовари в колата.