— Менард, мили приятелю, къде си? — огледа се той.
Принц Наполеон и Херманса се втурнаха към него. Емил показа мъртвото тяло, което бе проснато край угасналия огън.
Това бе Менард. Очите му бяха изцъклени, устата отворена, сякаш иска да говори, а по лицето му бе застинала изненада. Старият моряк беше мъртъв и причината за смъртта беше ясна. На гърдите му, близо до сърцето, стърчеше стрела.
— Всемогъщи Боже — изстена Херманса, — ние не сме сами на този остров!
Всички бяха обхванати от страх.
— На острова има диваци — промълви принцът дрезгаво. — Загубени сме! Както са убили Менард, тъй ще убият и нас…
Пикардин поклати замислен глава.
— Струва ми се, че е невероятно бедният Менард да е загинал от ръцете на дивак. Погледнете там — продължи той, сочейки към полуизгорелите дърва, — и ще се убедите, че убиецът, след като е извършил престъплението, е загасил огъня с вода. А ето и още едно доказателство. Диваците могат ли да пишат?
Емил се наведе над мъртвеца и откъсна листче от долния край на стрелата, която се подаваше от смъртоносната рана на Менард.
Този лист беше направен от рибен мехур, а написаното бе с червено мастило, чийто произход баронът не можеше да си обясни.
На хартиеноподобния лист бяха написани на английски следните думи:
„Първата жертва. Всички ще загинете по същия начин, по който загина вашият другар. Бъдете готови за смъртта.
Князът на острова“
— Боже мой — простена Херманса. — Попаднали сме в ръцете на жесток човек, който иска да ни погуби. Не е ли по-добре да се качим на лодката и да избягаме от този ужасен остров?
Пикардин поклати глава.
— Трябва да останем на острова — каза той с убедителен глас. — Да се лутаме безцелно из океана, значи сами да се погубим. Ние сме виновни за смъртта на Менард. Бедна Херманса, на нас вече ни беше известно, че не сме сами на този бряг. Убиецът на острова не е никой друг, освен човекът с шестте пръста на единия крак.
Същия ден вечерта Емил фон Пикардин и принц Наполеон погребаха Менард. Те спуснаха стария моряк в гроб близо до морския бряг. Вълните му пееха вечната приспивна песен; вълните, с които покойният беше прекарал почти целия си живот. Приятелите му направиха дървен кръст и го поставиха на гроба, а Херманса го окичи с най-красивите цветя, които можа да намери.
Това нещастие застави корабокрушенците да променят досегашните си навици. Решиха никой от тях да не напуска сам жилището си. Бегълците ходеха винаги заедно. Мъжете носеха пушки, а Херманса — зареден револвер.
Колкото и да скърбяха за Менард, неговата смърт им донесе полза, важността на която знаеше сега само Емил фон Пикардин.
Те получиха хартия и мастило.
Емил непрестанно разглеждаше хартиенообразния лист и дойде до заключение, че е приготвен от мехур на тюлен. Баронът уби едно от тези животни, които живееха на стада край морския бряг, изсуши мехура му и така получи нещо като пергаментова хартия. След време Пикардин откри и червеното мастило.
Един ден тримата бегълци бяха се запътили на лов. Неочаквано Емил се спря пред голям храст, който беше отрупан с червени цветове. Те приличаха на лалета, бяха разцъфнали и започваха да увяхват. В чашките им имаше малки насекоми с бледочервени, дълги прозрачни крила и алени тела.
— Това е едно от най-ценните неща на земята — каза баронът на другарите си. — Ние се намираме пред тъй наречения тунален храст, който е от фамилията на кактусите, а насекомите са известни под името „кошениха“.
— Доколкото зная — обади се равнодушно Херманса, — кошенихата се употребява за боядисване, обаче ние нямаме нужда от боя.
— Но можем да пишем с кошениха — отговори Емил. — Като се размеси с лимонов сок, тази боя дава хубаво червено мастило.
— Какво искате да пишете? — запита го принцът.
— Не мога да ви кажа. Може би ще напиша нещо, което ще ни донесе помощ, ще ни избави от това окаяно положение.
Предсказанието на барона, че времето ще се развали, скоро се сбъдна. Осем дни след смъртта на Менард небето се покри с черни облаци, въздухът стана хладен и привечер заваля силен дъжд. Ужасни бури бучаха над острова и събаряха най-яките дървета. Падаха гръмотевици, а понякога по обяд ставаше тъмно като нощ.
Жилището на Херманса се оказа неудобно и недостатъчно здраво, за да устои на бурите. Младата жена се пресели в подземието, където спяха мъжете. За нейно щастие, природата беше разделила пещерата на две отделения, между които имаше висока стена с тесен проход. Съпругата на Драйфус се настани в задната част, Пикардин и принца — в предната. Двамата мъже пренесоха вещите на Херманса в новото й жилище. Бяха изтеглили лодката до брега и я вързаха с двойно въже за дебело дърво. Имаха складирана храна и дърва в изобилие. Едно нещо само им създаваше затруднения — доставянето на прясна вода за пиене и готвене.