Баронът остави работата си и изплашено изгледа принца. Стана от мястото си и се запъти към огъня. В това време принцът блъсна с крак гърнето и го захвърли заедно със супата в огъня.
— Нещастна сган — извика той с нетърпящ възражение глас, — искате да отровите императора си? Подкупени убийци! Аз ще избягам. Балонът ми е готов и за двадесет и четири часа ще ме отнесе в Париж. Чувате ли камбаните? Народът иска да ме провъзгласи за свой император. Ха, ха, ха! Републиката пада, да живее Наполеон Четвърти!
Като видяха лицето му, Херманса и Пикардин с ужас отстъпиха от клетия си състрадалец. То беше посиняло, едра пот покриваше челото му, а очите му блестяха като светещи въглени.
— О, всемогъщи Боже, имай милост към него — извика Херманса с треперещ глас. — Нещастникът е полудял.
— Клетият ще загине от отровата, която бушува в кръвта му — опечали се баронът.
После се отвърна от принца и добави:
— Предчувствах, че стрелата на тайнствения убиец е отровна.
— Пазете се, бароне, клетникът взе вашата пушка. Той иска да ни убие!
Обезумелият наистина беше взел пушката на барона и се канеше да стреля. Нещастникът се целеше право в сърцето на младата жена и докато треперещите му ръце търсеха спусъка, той викна с хрипкав глас:
— Животни, вие не искате да ме признаете. Ще заповядам да ви застрелят като бесни кучета. Господин поручик, дайте знак за стрелба. Огън!
Но преди да успее да гръмне, Емил фон Пикардин се хвърли върху полуделия и хвана пушката му.
Започна борба. Лудостта бе дала на принца неизмерима сила, но баронът бе решил да загине, преди да се случи нещастие с беззащитната жена.
— Херманса, бягайте в жилището си — извика й той. Но тя не беше от ония жени, която ще остави другаря си в опасност.
Трескаво се втурна към огъня, взе горяща цепеница и перна с нея ръцете на обезумелия. От болка нещастният изпусна пушката.
Баронът я избута с крак към другия край на пещерата, хвана принца през кръста и го сложи на леглото. Клетникът се тръшна с рев на смъртно ранен звяр. Жестоки болки го измъчваха. Картината бе страшна. От устата му течеше кървава пяна, а краката му се свиваха в силните гърчове.
— Няма ли някакво средство да се спаси нещастният? — плачеше Херманса.
— Не — отговори баронът. — Отровата сигурно е направена от менханиловата ябълка, която вирее по тези места. Плодовете на това дърво са жълти като злато, а листата му — червени. Но и листата са отровни. Птиците никога не кълват тези плодове и листа, които, хвърлени в реката, отравят рибите и жабите.
— Ще загубим нашия приятел — изхълца Херманса.
— Да, госпожо, клетникът скоро ще свърши, но въпреки това ще му сложа студен компрес на главата и ще му дам да пие лимонов сок. Може би поне ще се облекчат болките му.
Гласът на умиращия ставаше все по-слаб и по-неясен. Езикът му беше се подул и висеше навън от устата. Лицето му стана черно. Очите му се оцъклиха и гледаха неподвижно към естествения таван на пещерата.
Емил замоли Херманса да излезе от жилището — не искаше тя да стане свидетел на страшната смърт на принца. Устните на нещастника още един път се раздвижиха. Баронът се наведе и дочу последните думи на принц Людвиг Наполеон:
— Майко! Царю!
Тези две думи изразяваха всичко, което той обичаше и към което се стремеше през живота си. Умиращият се сепна още веднъж и сърцето му престана да бие. Френската република вече нямаше защо да се страхува от престолонаследника Наполеон.
Херманса се хвърли към мъртвото тяло на принца и горко и сърцераздирателно заплака… През скръбта по загиналия тя почувства цялата абсурдност на положението си. Млада, красива жена и млад мъж — сами на самотен остров, при това принудени по неволя да живеят в една пещера, застрашавани от тайнствен убиец. А ако са заставени години още да живеят заедно? Ще могат ли да устоят срещу похотта на плътта?
Младата жена обичаше силно нещастния си мъж и не можеше и да помисли за друг. Тя живееше к бълнуваше за Драйфус и често й се струваше, че се намира при него, въпреки че беше на хиляди мили далеч от него.
Херманса се страхуваше от барона. Дали може да обуздае младежката си кръв? Тя проливаше горещи сълзи и хълцания задавяха гърлото й.
Баронът разбра мъката й. Той хвана нежно ръката й и каза:
— Моля ви се, Херманса, погледнете ме, искам да ви кажа нещо. Знам какво мислите и чувствате в тази минута. Не се страхувайте, Херманса. Кълна ви се, че вашата чест ще бъде свята за мене, докато съм господар на душевните си сили. Вие сте хубава, Херманса, вие сте пленителна! Обаче сте жена на друг, жена на най-скъпия ми приятел. Ако аз отнема най-свидното му притежание, най-ценното му съкровище, щях да бъда мизерен крадец и разбойник и сам щях да се презирам. Херманса, аз съм кавалер и тача честта си повече, отколкото живота си. А дори да бяхте свободна, пак не бих могъл да ви поискам. Сърцето ми не е свободно, то принадлежи на друго същество — това, мисля, е най-добрата спирачка срещу всички нечисти щения на плътта ми. Аз обичам силно и сърдечно една девойка, на която ще остана верен до последния си дъх. Разбрахте ли сега защо не трябва да се боите от мене, макар и да съм млад, а вие да сте жена, която трябва да бъде обичана. Разбирате ли?…