— Тъй, бедни мой приятелю — чу гласа на лекаря. — Кризата мина благополучно — треската е победена. Вие сте спасен.
— Спасен?…!
Действително ли е спасен, за да се възвърне към живота, който е много по-ужасен, отколкото самата смърт?
За да усили страданията ли, изпраща Бог тази ужасна треска върху клетите затворници, или това са неговите ангели, които слизат от небето по скалистите пустини на морето, в преизподнята на мъките и страданията, за да отнесат нещастниците чрез сладки сънища в безкрайното царство на бога?!
И треската беше едно средство на провидението. Тя освобождава, избавя, счупва оковите, с които хората оковават близките си!
Драйфус, обаче, щеше да страда и занапред!
Най-голямата болница в Париж е болница „Дом божий“. Тази внушителна сграда се намира в центъра на града, до общината и катедралата „Нотр Дам“. Тя събира няколко хиляди болни. В тази болница се намират най-прочутите лекари и всички необходими инструменти за трудните операции, които се правят.
Професорите от Медицинския факултет водят там студентите си и нагледно им показват това, което им предават.
Болните не плащат нищо, въпреки че са лекувани от най-прочутите лекари. Но много често трябва да заплатят с нещо по-скъпо от парите. И това се отнася най-вече до болните жени. Те трябва да показват телата си на учениците.
Много често страдат повече от срам, отколкото от самата болест. Случвало се е понякога някои момичета да са умирали по време на научен преглед. Но това не се случва само в голямата парижка болница „Дом божий“, но и във всички европейски болници.
В стая номер дванадесет лежаха само двама болни, въпреки че имаше около двадесет легла. Болните бяха две жени. Както изглеждаше, те бяха тежко болни и имаха нужда от внимателна прислуга, затова навярно ги бяха отделили от останалите пациенти. Милосърдна сестра седеше между двете легла и наглеждаше ту едната, ту другата, като ги утешаваше с благи и набожни думи.
Над всяко легло имаше по една металическа табличка с номер. Над едното легло номерът беше седемдесет и осем, а над другото — четирдесет.
Болната с номер седемдесет и осем беше много обезобразена и имаше ужасен вид. Изглежда, че нещастницата някога е била много красива. Виждаше се, че доскоро е имала всички женски прелести, с които е могла да плени мъжкото сърце. По обезобразеното й лице се виждаше, че неочаквано ужасно нещастие е разрушило някогашната й красота. На главата й имаше голяма, почти два пръста широка бразда от страшна, едва зараснала рана.
Лицето й беше обезобразено и от друго. Веждите и миглите й липсваха. От лявата страна липсваше голямо парче кожа, а косите й бяха съвсем опърлени. Виждаха се следи от големи рани по ръцете, гърдите и краката й. Цялото тяло на нещастната беше покрито с грозни белези.
Когато преди няколко седмици донесоха тази жена в болницата, лекарите се съмняваха дали ще оживее. Четиридесет дни лежа на гумено легло като пребита и никой не предполагаше, че ще остане жива. Освен това я тресеше силно и непрестанно бълнуваше. Лекарите мислеха, че жената е полудяла, тъй като им казваше, че се нарича Помпадура. Това беше името, с което я знаеха парижките престъпници.
Помпадура вече се чувстваше добре и можеше да се разхожда свободно из стаята. Скоро щяха да я изпишат и тя очакваше с безпокойство часа, когато ще излезе от болницата и ще отиде между хората.
Защо не й даваха огледало? Беше ли се изменила. Защо сестрата винаги отбягваше да й отговори когато я питаше дали са й останали белези по лицето? Може би широката бразда на лицето я загрозяваше. Дали този белег намаляваше красотата й?
Помпадура нямаше понятие, колко страшно беше лицето й и колко грозна изглеждаше. Но тя все пак завиждаше на болна номер четиридесет, която беше в същата стая.
Това момиче беше красиво и неговата красота пленяваше всеки, който я погледнеше. Това мило същество беше дошло по особен начин в болницата. Самият главен лекар го беше завел там. Старият господин минаваше със своя файтон по улица „Наполеон“, гледаше през отвореното прозорче и се радваше на хубавия пролетен ден. Неочаквано чу силен трясък и дрънчене на стъкла и видя, че от горния етаж от отсрещната къща една жена падна на тротоара.
Докато кочияшът спре конете, файтонът беше подминал няколко къщи. Старият господин скочи пъргаво и забърза към пострадалата. Като видя момичето обляно в кръв; старецът се уплаши. Въпреки това, то не беше загубило съзнание.
— Махнете ме по-скоро оттук, за Бога — помоли тя главния лекар. — Господине, моля ви, отведете ме от тази страшна къща.