Той улови покривката, с която беше покрито младото момиче, като искаше да я махне. Но Павловна хвана здраво завивката с две ръце и я задържа. Тя се разтрепера и погледна професора с насълзени очи.
— Милост — изхлипа тя. — Оставете ме, не ме унижавайте, ще умра, ако извършите този позор над мен!
— Не се плашете — разсърди се професорът. — Тези господа не се интересуват ни най-малко от вас, а от вашите рани. Разбирате ме, нали? Бъдете разумна и пуснете завивката!
Професорът отново дръпна покривката. Последва къса борба между двамата. Павловна почувства, че силите я напускат и извика за помощ. Между студентите се забеляза оживление. Един висок, симпатичен мъж се изправи до леглото. Той бе асистент на главния лекар, който всеки ден наглеждаше болната Павловна. Младият мъж беше от Елзас, казваше се доктор Хайнрих Бургер и беше от немски произход.
Докторът сложи ръката си върху главата на изплашеното и отпаднало момиче и се обърна към професора.
— Господин колега — каза той, — моля ви, отложете прегледа. Нали чухте, че момичето настоятелно протестира. Професорът погледна сърдито младия лекар.
— Господин колега, забранявам ви да се бъркате в моите работи!
— Уставът на нашата болница, господин професоре, ми дава право да се бъркам във вашите работи. Изрично е казано в член шестнадесети, че никоя болна не може да бъде заставена публично да бъде прегледана, ако не желае. Още повече, аз съм лекувал тази болна и знам, че тя е с много изострени нерви. Вярвам, че ще се откажете от желанието си.
Без да чака отговор, доктор Бургер се качи на катедрата и натисна електрическия звънец. Дойдоха прислужниците и той заповяда да отнесат болната в стая номер дванадесет.
— Ще се оплача в дирекцията против неколегиалната ви постъпка — каза професорът разгневен, като гледаше младия лекар.
Доктор Бургер се усмихна и вдигна рамене.
— Господин професоре — отвърна той. — лесно ще се оправдая и ще докажа, че науката не трябва да се обогатява за сметка на здравето и морала на хората.
— Браво, господин докторе — извикаха няколко студенти и запляскаха с ръце.
Доктор Бургер не отвърна нищо, а последва Павловна.
Когато излязоха в коридора, момичето улови нежно ръката му и я стисна сърдечно.
— Господин докторе — промълви то тихо, — сърдечно ви благодаря за добрината. Вие спасихте не само моята чест, но и моя живот.
— Аз изпълних само моя дълг — отговори лекарят. Въпреки това той хвърли пламенен поглед към хубавото момиче и въздъхна дълбоко.
Павловна трябваше да остане още десет дни в болницата. Младият лекар я посещаваше всеки ден и стоеше по няколко минути край леглото й.
Най-после й съобщиха, че е здрава и че до два дни може да напусне болницата. Попитаха я също дали желае да съобщи на някое лице да дойде да я вземе.
Едва сега Павловна писа на приятелката си Ева къде се намира и какво се е случило. До тази минута тя не беше й писала, защото се срамуваше да й разкаже за случилото се в къщата на госпожа Легуве. Павловна драсна само няколко реда на Ева и я помоли да дойде утре към четири часа след обяд в болницата „Дом божий“ и да запита за болна номер четиридесет.
Още едно писмо беше изпратено същия ден. То беше адресирано до граф Естерхази. Помпадура го канеше да дойде утре към четири часа след обяд в болницата и да пита за болна номер седемдесет и осем.
„Ако не дойдеш — така свършваше писмото, — ще те смятам за мой неприятел и ще кажа на всички, че капитан Драйфус е невинен и че ти трябва да бъдеш изпратен на Дяволския остров вместо него. Надявам се, че не ще бъдеш неблагоразумен, за да си напакостиш сам.“
На следния ден двете пациентки получиха нови дрехи от болницата, понеже собствените им не ставаха за носене.
След като се облякоха, Помпадура се обърна към сестрата и й каза: — Желая да си оправя косите, дайте ми моля огледало. Набожната сестра донесе от съседната стая огледало и го подаде с въздишка на обезобразената жена.
Вдигайки огледалото, ръката на Помпадура се разтрепера. Бедната едва погледна отражението. Щом кристалът отрази лицето й, дъщерята на Казота извика сърцераздирателно. Хвърли огледалото на леглото и се свлече на пода.
— Това не е моят образ, това не съм аз — виеше като луда. — Това е образът на някаква отвратителна вещица. Да е проклет часът, в който лекарите ме отърваха от смъртта. Аз не искам да живея с такова отвратително лице. Аз бях красивата Помпадура, желая, и занапред да бъда такава. Хората ще бягат от мене; а той;.ще ме изрита. Искам си хубостта, искам си красотата, без нея не мога да живея!