Помпадура вика така цял час. Като проклинаше себе си, граф Естерхази, Жоржина, баща и, неговата къща. Мъртвешката глава, село Белмари, целия свят и Бога.
Сестрата стоеше разтреперана в един ъгъл на стаята и се молеше тихо Бог да се смили над грешната и душа. Павловна се приближи до молещата се, хвана я за ръката и я целуна горещо.
— Благочестива сестро — каза тя, — от все сърце ви благодаря за любовта и добрините, които ми оказахте през време на боледуването ми. Никога не ще ви забравя.
Благородната жена сложи ръката си на главата на Павловна и промълви:
— Нека Бог бъде с теб. Ти си добро, честно и невинно дете. И занапред пази чистотата си. Всеки ден се моли на Бога и той ще те изведе от тъмницата. Сбогом, дъще моя.
В същия миг един служещ влезе в стаята и каза на сестрата, че две лица в приемната на болницата желаят да видят номер седемдесет и осем и номер четиридесет.
Помпадура и Павловна напуснаха салона и мълчаливо тръгнаха след служещия. Той ги отведе в канцеларията, където се изпълняваха последните формалности за изписването им, след което можеха да си отидат. Тази функция изпълняваше един беловлас чиновник. Този старец, чиято памет не беше особено силна, без да иска обърка номерата седемдесет и осем и четиридесет.
В канцеларията, преди идването на Павловна и Помпадура, бе дошъл висок мъж с черна брада, облечен изящно в цивилно облекло и му каза следното:
— Дошъл съм да взема номер седемдесет и осем. Моля, имайте добрината, кажете на дамата, че я чакам в закрит файтон пред вратата.
— Добре, ще й съобщя — отговори старият чиновник.
После господинът с черната брада се отдалечи мълчаливо от бюрото.
След няколко минути в канцеларията се яви младо, скромно облечено момиче.
— Получих съобщение от болна номер четиридесет да я взема от болницата.
— Разбрах. Моля, идете в съседната стая и почакайте.
След минута, когато се появиха Помпадура и Павловна пред стария чиновник, числата седемдесет и осем и четиридесет се объркаха в неговата глава и той запита:
— Коя от двете дами беше номер четиридесет?
— Аз — отзова се Павловна.
— Добре, мило дете, вземете този билет и вървете пред вратата, където ви чакат в закрит файтон.
Старият чиновник подаде на Павловна синьо билетче, което трябваше да покаже на портиера.
Младата рускиня излезе на улицата. Действително там чакаше закрит файтон. След малко Павловна щеше да се озове в прегръдките на обичната Ева.
— Колко е добра моята приятелка — прошепна бедното момиче. — Взела е файтон. Ева знае, че още съм слаба и не мога да ходя дълго.
Тя се втурна към файтона, отвори вратата и се хвърли в него, за да прегърне вярната си приятелка.
Ала вместо Евините нежни ръце я обхванаха две мъжки ръце. Павловна се смрази от страх и ужас, като видя познатото брадато лице — лицето на Естерхази.
И черният майор също я позна. Естерхази извика от радост, след това обхвана треперещата девойка с дясната си ръка, а с лявата дръпна звънеца и даде знак на файтонджията да тръгва.
— О, красив мой гълъб — прошепна Естерхази със сатанинска радост. — Ти пак се хвана в мрежата ми. Сега ще ми заплатиш за обидата, която ми нанесе пред олтара на църквата „Нотр Дам“.
— Оставете ме — изплака Павловна. — Смилете се над мене. Оставете ме да си отида. Не виждате ли, че съм болна?!
— Да, виждам, ала болестта не ти отне хубостта — отговори черният майор с демонска усмивка. — Ти, гълъбче, искаш да те пусна — ха, ха! Колко си наивна? Да отритна щастието си ли искаш? Това не! Ще останеш при мен, сега ще отпразнуваме брачните си дни. Ще се веселим, ще пируваме! Но ти не ще ми станеш законна жена, както исках по-рано, а само моя държанка, разбираш ли, мое гълъбче?
Бедното момиче се разтрепера, тя искаше да се освободи от ръцете на демона, обаче напразно. Черният майор здраво държеше нещастната, тъй че тя не можеше да мръдне от мястото си.
Горката Павловна викаше за помощ, но никой не я чуваше. Файтонът бързаше из парижките улици и носеше жертвата на черния майор към дома му — към мястото на срама и позора!
В това време Ева Рихтер чакаше приятелката си в чакалнята. Сърцето й биеше силно, с нетърпение очакваше да прегърне обичната си приятелка, за чиято участ много скърбеше.
Вратата се отвори. Една жена влезе в стаята.
— Павловна — извика Ева Рихтер и протегна ръце към влязлата, — обична ми…
Думите й застинаха на гърлото. В същия миг се чу демоничен смях, излязъл от гърлото на Помпадура. Ева Рихтер стоеше пред омразната си мащеха.
— Вие лъжете? — извика момичето учудено и се отдръпна от мащехата си. — Какво ви е, за Бога, защо сте се променила така?