Матийо вече знаеше какво да направи. Той седна до старата дървена маса, топна ръждясалото перо на рибарите в изсъхналото мастило и написа на парче хартия следното:
„Уважаема госпожо,
Вашият чек от сто хиляди франка до английската банка в Лондон е у мене и аз ще ви го върна срещу тази разписка. Ще се върна след три дни и се надявам да ви намеря здрава.
С почитание,
Матийо Драйфус
Матийо постави разписката в плика и го надписа:
„До спасената от парахода «Принц Уелски» на 4 октомври 1894 година.“
После повика старата рибарка, даде писмото и каза да го предаде на болната, щом като се почувства по-добре.
На другата заран Матийо се сбогува с рибаря и с жена му и отпътува за Лондон.
Докторът и добрите хазаи много се зарадваха, когато болната се събуди от дългия сън и им каза, че се чувства по-добре и че е огладняла. Младата й и силна натура преодоля треската.
Старият рибар разказа на Клаудина, как е изтеглил нея и младия мъж от морето и ги прибрал на кораба си. Старецът призна, че истинският й спасител е непознатият и че нему трябва да благодари, дето е жива още.
— Не ви ли каза името си? — запита Клаудина разтреперана. — Няма ли да го видя вече? Искам да му благодаря от сърце.
Старецът обаче не можеше да отговори на този въпрос.
На другата заран, когато Клаудина стана от леглото и седна, до камината, старата англичанка й предаде писмото. Разтвори го с разтреперани ръце.
красивата жена едва бе погледнала в писмото и от гърдите й излезе глух вопъл.
— Матийо Драйфус — пошепна тя дрезгаво, — неговият брат, братът на човека, когото обичах и когото продадох, той е спасил моя живот! О, ти мрачна и незнайна сила там, горе на небето, ти ни погубваш и наказваш престъпленията ни! Да, наказание — продължи нещастната жена и стана от стола. — Това е най-ужасното наказание за мене. Не мога да презирам вече капитана и неговото семейство, както по-рано. Виждах в отмъщението си най-голямата наслада. Аз хвърлих любимия си, но неверен мъж в бездната и тържествувах над нещастието му… но изгубих играта. Бог е пожелал да стане така.
После Клаудина погледна презрително записката на Матийо и я смачка. Но изведнъж устните й затрепераха, гърдите й се развълнуваха, пръстите стиснаха скъпата хартия. Изхвърли разписката в огъня.
— Изгори — извика тя, — стани на пепел. Юдова награда, ти оскверняваш ръцете и душата ми.
Клаудина заплака и коленичи, покри лицето си с ръце и започна да се моли. Стоя дълго на колене и се моли горещо.
— Жената трябва да е голяма грешница — пошепна старата рибарка и се прекръсти. Тя беше влязла тихо в стаята и гледаше без да продума душевните мъки на младата жена. — О, спасителю, изкупителю на греховете, дай мира си на нещастницата.
Към обяд Клаудина напусна град Хастингс въпреки молбите на старите хора и замина за Лондон, където се изгуби в шума на големия града.
Нещастницата нямаше нищо освен дрехите на себе си и двадесет франка, които беше сложила в джоба си, още в Париж.
6.
— Съжалете се, господине, над мене, чуйте молбата ми, смилете се над нещастието ми, вижте моето бледо лице, погледнете зачервените ми очи, които от осем дни са пролели порои горчиви сълзи и които пресъхнаха вече. Направете ми тази добрина и ме пуснете при нещастния ми и невинен мъж.
Тези сърцераздирателни думи бяха изречени от Херманса. Вярната съпруга на затворника стоеше на колене пред майор Форцинети. Тя беше завита в черна дреха. Гъстият воал, който покриваше миловидното й лице, беше вдигнат до челото.
Побелелият майор седеше на писалището си, той се бе подпрял на масата и гледаше съчувствено нещастната жена.
— Станете, госпожо — каза той дълбоко покъртен.
— Само пред Бога можете да коленичите, не и пред мен. Единствено Бог може да помогне на нещастния ви мъж, на вас и на нещастното ви дете.
— Моето дете — каза Херманса с разтреперан глас.
— Ако бяхте видели това бедно, невинно дете, на което отнеха бащата, и ако бяхте чули детските му искрени въпроси, вие щяхте да имате милост към него, дори сърцето ви да е от камък. Бедното непрестанно ме пита: „Къде е моят баща, защо замина без да целуне малкия Андре, кога ще се върне, къде е отпътувал?“ Само сълзи бяха отговора на неговите въпроси. Когато го слагам вечер в леглото му, тогава момченцето ми скръства ръчичките си и започва да се моли от сърце на Всемогъщия: „Моля ти се, Боже на небето, пази добрия ми татко, утеши моята бедна майка, за да не плаче, и върни обичния ми баща!“
Младата жена въздъхна дълбоко, гърдите й се развълнуваха и сълзи обляха лицето й. Неутешимата скръб, големите душевни болки и спомена за детето я накараха да заплаче отново.