— На драго сърце, капитане. Вие ми спасявате живота.
— Не аз, госпожицата. Тя е комендант на парахода. Машинисте, пара! — извика той в разговорната тръба. — С божията помощ да вървим! — След това изгледа с повече внимание новия си моряк. — Войник, как се казвате?
— Жак, господин капитан.
— Добре, Жак, сега на работа!
„Бригита“ заплава бавно из пристанището и се изгуби в мъглата на канала.
Малката лодка, в която се намираше Матийо, се приближаваше към брега. Мълчаливият сериозен мъж гледаше непрестанно към парахода и с поглед търсеше едно скъпо същество, което се изгуби в тъмнината. Той виждаше само бялата кърпичка, която Алиса развяваше във въздуха. След миг и това се изгуби и не се виждаше вече нищо!
— Сбогом — каза тихо той, — сбогом, скъпа моя! Ако се върнеш — ще бъдеш моя.
На 21 април 1896 година „Бригита“ напусна Франция с цел да избави Херманса от усамотения остров.
За втория план — да се освободи нещастният капитан Алфред Драйфус от Дяволския остров — знаеше само Алиса Тери. Даже Клаус Грот не знаеше нищо за това.
Алиса не предполагаше, че на „Бригита“ се намира опасен неприятел, по-страшен от подводните скали, от мъглата и бурите.
Този опасен неприятел се намираше долу, при машината, и хвърляше въглища в пещта на парахода.
15.
— В дванадесет часа през нощта.
Тези думи пошепна затворникът барон Ервин фон дер Халде на Драйфус, когото срещна неочаквано, когато се връщаше от извора.
Драйфус беше пред колибата си. Бяха изминали три седмици, откакто се беше разболял от тропическа треска. Сега се чувстваше по-здрав, отколкото по-рано. Силното му младо тяло се беше освободило от болестта и капитанът вярваше, че ще може да устои на трудностите на заточението си.
— В полунощ, нали? — запита тихо Драйфус. — В пещерата ли?
— Да, в пещерата. Ще имаме там нещо като събрание, на което съм поканил и други затворници. И Одета ще дойде от Каена. Имате ли още от праха, който ви дадох, за да упоите надзирателя?
— Да.
— Бъдете точен, Драйфус — помоли го Ервин. — Желая да поговоря с вас и с Одета преди да дойдат другите.
Ервин си тръгна, тъй като забеляза отдалеч няколко надзиратели.
През целия ден Драйфус беше неспокоен. Той предчувстваше, че тази нощ ще узнае още от тайните на острова, за човешката мизерия и неволя, които върлуваха тук.
Към полунощ Драйфус стана тихо от леглото. Той запълзя по корем към вратата. На прага седеше надзирателят Розе. Той беше леко пийнал. Пушеше лула. Драйфус държеше в ръка малко от праха, който Ервин му беше дал и който имаше свойството веднага да приспива човека. Капитанът се изправи тихо зад Розе и посипа прашеца. Част от него падна в лулата му, а малко прах се посипа дори и по носа му.
— Проклети комари — избьбра Розе.
После започна да си вее с палмов лист като продължи да пуши. Ала не беше дръпнал и пет пъти от лулата, и главата му започна да се люлее. Лулата падна от устата му и се търкулна до прага на къщата. След три минути Розе се облегна и заспа непробудно.
Драйфус веднага излезе от колибата. Този път нощта не беше много ясна и луната се бореше с облаците, но капитанът стигна до пещерата и разбра, че Ервин още не е дошъл.
— Сигурно е на брега и чака Одета — каза си капитанът.
Той се запъти към брега и намери там Ервин, който наблюдаваше безкрайното развълнувано море.
— Боя се за Одета — рече той на капитана. — Морето днес не ми се нрави. Не знаете, приятелю, колко страшен може да бъде океанът около този скалист бряг. Каква защита може да има моята Одета, ако буря я завари в открито море.
— Моето мнение е, че това стъбло дава по-голяма сигурност в бурния океан, отколкото откритата лодка — капитанът утешаваше младия човек, който се тревожеше за своята любима. — То не може да се преобърне, нито да се напълни с вода или пък да потъне.
— Но снабдяването му с въздух може да се наруши — отвърна Ервин.
— Вижте там, тя иде! Плаващото стъбло се люлее над вълните. Тя е на четвърт час от брега на Дяволския остров.
Драйфус погледна в показаната му от Ервин посока. Той видя, че един дълъг предмет, приличащ на грамадна риба, цепи вълните, които често го заливаха и той за миг се изгубваше, но скоро пак се появяваше и сякаш някаква вътрешна сила го движеше към брега.
Скоро плавателният съд на Одета стигна водовъртежа пред скалистия остров, ала и този път нищо не можа да й попречи и тя спря на сигурно място.