Стъблото се отвори. Хубавата дъщеря на Панталон излезе от него. Смеейки се, тя прегърна Ервин и го целуна.
Драйфус тактично се отдалечи навътре към скалите.
Едва след като Ервин и Одета привързаха необикновената лодка така, че нито буря, нито вълни можеха да я отнесат, капитанът отиде при тях.
— Не е нужно предварително да ми казваш името му — каза Одета. — Това е капитан Драйфус и никой друг. Познавам от погледите ви, че сте станали приятели и вече никак не се съмнявам, че заедно ще успеем да избягаме от Дяволския остров.
При тези думи красивата девойка подаде ръка на Драйфус, който горещо я стисна.
— Да, нашето бягство ще успее — тръсна глава Ервин, — но не трябва да бъдем егоисти и да мислим само за нас, като забравяме онези, които страдат заедно с нас и също са достойни за свобода. Вече направих нужното да се споразумеем с тях. В тази минута трима заточеници ни очакват в пещерата, но преди да идем при тях, искам, приятелю Драйфус, да ви запозная малко с тези хора.
Тримата седнаха на една скала. Разяреното море се вълнуваше в краката им и пръскаше бяла пяна.
— Капитан Драйфус — започна Ервин фон дер Халде, — известно ви е, че на този остров има осем жилища. Кои са обитателите им?
— Най-хубавото от тях обитава Мурильо с осемте надзиратели. Постройката е твърде голяма, може да ги побере всички. Има освен обща столова и помещения за спане, кухня, в която един от пазачите готви, и изба в скалата, издълбана с динамит. Тази изба е най-хладното място на острова. Другите седем жилища не са нищо друго, освен мизерни колиби. Някои нямат дори и здрав покрив, за да пази през дъждовете вътрешността суха. Всяка една от тези колиби има само едно помещение. Кой живее в тези полусъборени колиби? Вие сте единият, капитан Драйфус. Вторият съм аз. Третият е клетият недъгав старец Мирович. Четвъртият е един мъж, роден на остров Куба. Той говори добре френски, английски и испански. Казва се Легуве. Сериозен и мълчалив човек е, когото съдбата, както и нас, е захвърлила на този остров. В една от най-мизерните колиби на сто крачки от колибата на Легуве живее един младеж.
— Младеж ли? — прекъсна го Драйфус. — Каква ужасна подигравка за прословутото френско човеколюбие. Може ли човек на такава възраст да бъде осъден на суха гилотина?
— Чувствам голямо състрадание към този младеж, ще го почувствате, сигурен съм, и вие, когато го видите и се запознаете с него — продължи Ервин. — Антонио е благороден и хубав младеж — едва осемнадесетгодишен. Той е италианец и е роден, ако не се лъжа, в Рим. На неговата нежност, черни очи и любезни обноски би могла да завиди и най-красивата и привлекателна жена. Ще ме попитате защо е тук. Не зная. Заточениците в Каена твърде рядко говорят за собствената си съдба. Те пазят тайните на своя живот в дълбочината на сърцето си, защото от много нещастия са станали недоверчиви. Колкото се отнася до младежа, готов съм да се закълна, че в дъното на всичко има любовна история. На осемнадесетгодишна възраст човек може да извърши голямо престъпление само от безумна ревност или нещастна любов.
Ервин млъкна и крадешком притисна до себе си своята Одета.
— Има още две колиби — подсети го да продължи Драйфус, — да се запознаем и с техните обитатели.
— И двамата са загубени за нас — бързо прошепна Ервин, — и не трябва да им доверяваме тайната си. Единият е най-нещастният човек на света, а другият е най-лошият. Нещастният вие, господин капитан, вече познавате, макар че още не сте видели неговото страшно лице. Той е заразен. Не зная, капитане, известно ли ви е, че на Дяволския остров има престъпници само от една година. Тук по-рано изпращаха всички ония, които във Франция се разболеят от проказа, за да умрат бавно и далече от света. Тази болест е най-страшната от всички, които могат да погубят човека. Тя причинява изгниване на тялото. Това страдание не трае няколко седмици, защото ужасната болест напредва бавно, ала сигурно. Имало е страдащи от проказа, които смъртта е избавила едва след петнадесетгодишни страдания.
Ервин прекъсна за малко, сякаш сам имаше нужда да се опомни от страшния разказ. После продължи:
— Ако приемем, че проказата е най-опасната заразна болест на света, тогава не бихме могли да осъждаме усилията, които се полагат за отстраняването на болните от всякакво съприкосновение със здравите. Знаем от Стария завет, че страдащите от тази болест са били отвеждани в пустинята, че в Русия по жесток начин се отървават от тази болест чрез изпращане на болните в най-дивите кътчета на Сибир. В Америка отстраняват страдащите на един остров пред Ню Йорк, където ги гледат добре. Доскоро французите ползваха Дяволския остров именно за тази цел. На острова имаше осемнадесет болни мъже и жени, но преди година управителят на Каена получи заповед да изсели болните от острова. Не зная къде се намират сега тези клетници. Колибите, в които живееха, бяха изгорени, а лодката, с която ги превозиха, оставиха на произвола на вълните.