Оттогава бяха изминали три седмици. На 13 май Матийо не знаеше вече нищо за участта на парахода и неговия комендант. Не можеше и да очаква известие. Параходът плаваше сред безкрайния океан и Алиса не можеше да изпрати никакво писмо. Имаше само надежда, че „Бригита“ може да срещне параход, пътуващ за Европа, и по него да изпрати писмо. Понеже „Бригита“ не се движеше по оживените пътища на Трансатлантическите линии, а пътуваше в южна посока, беше нищожна надеждата да срещне кораб и Матийо трябваше да се примири с мисълта, че ще минат месеци, докато получи писмо от Алиса.
Сега, когато американката беше далеч, Матийо Драйфус чувстваше колко привързан беше към тази привлекателна, смела и интелигентна жена. Той се чувстваше самотен. Тези, които обичаше, брат си Алфред, Херманса, Алиса, тези, които бяха радостта на живота му, бяха далеч от него, едничката му утеха беше Андре.
Той го обсипваше с любов и грижи. По цели часове се занимаваше с него и се удивляваше от умните думи, които малкият произнасяше. Страхуваше се да не му отнемат това дете — повереното му съкровище. Матийо не се плашеше, че това може да се извърши, тъй като малкият беше непрестанно заобиколен от верни слуги и от леля Ерика. Братът на капитана потреперваше, като си помислеше, че детето може да се разболее и да умре.
Домашният лекар често преглеждаше Андре и уверяваше, че малкият е здрав, само че е малко блед, понеже не излиза често на въздух. Този лекар беше привърженик на модерната медицина, чийто девиз беше: „Да се премахнат всички лекарства, водата и въздухът лекуват човека!“
Този млад лекар се казваше Хайнрих Бургер, същият, който спаси Павловна от наглите погледи на студентите и който изпитваше голяма симпатия към момичето.
Днес, малко преди закуска, доктор Хайнрих Бургер беше в дома на Матийо Драйфус. Тръгваше си и държеше шапката си в ръка.
— Не се бавете, господин Драйфус — каза той на Матийо, който стоеше сред стаята с леля Ерика. — Времето е чудесно, такъв хубав майски ден не сме имали още тази година. Впрегнете конете и идете с Андре на разходка извън града или в Булонската гора, където малкият може да се надиша на чист въздух. След това младият лекар излезе. Матийо позвъни и старият Мишонет се появи.
— Впрегнете конете, Мишонет. Ще отидем на разходка с открития файтон.
— Слушам, господин Драйфус — застана мирно старият войник, — нали ви казах, че постоянното стоене вкъщи не е добро за бъдещия бригаден генерал.
— Ще дойдете ли с нас? — запита Матийо леля Ерика, като останаха сами.
Тя поклати белокосата си глава:
— Имам да пиша няколко важни писма, затова ще ме извиниш, Матийо. Но пък не искам да оставя Андре, без да го придружава жена, затова те моля гувернантката да дойде с вас.
— Госпожица Жоржина ли?
— Да, ей сега ще я повикам.
— Почакай малко. Доволна ли си от това момиче?
— Напълно съм доволна — похвали я старата Ерика. — Мога с гордост да кажа, че предположението ми се сбъдна. Аз нямам добро мнение за нашите парижанки. Те мислят само за контене, за танци и за удоволствия. Но Жоржина, дъщерята на един прост наемател от Белмари, има добро сърце и работи повече, отколкото десет парижанки.
— Спечелила ли е любовта на малкия?
— Андре е много привързан към нея. И тя също се стреми да угоди на детето и да го учи на добро. Само едно…
— Какво?
— Нещо, което се отнася лично до нея. Тя е много често тъжна и щом се увери, че никой не я вижда, започва да плаче.
— Може би любовни грижи!
— Това е първото нещо, което един мъж си помисля, когато едно момиче плаче. Случаят не е такъв.
Леля Ерика излезе и остави Матийо потънал в мисли. Той отиде до прозореца и погледна на улицата, без да вижда какво става там. Мислеше за любимата си Алиса, макар че щеше да е по-добре, ако беше погледнал внимателно улицата. Тъкмо срещу къщата на Драйфус се разхождаше една стара просякиня. От време на време тя отиваше до ъгъла на улица „Фуршамбол“. Там стоеше малко човече, толкова малко, че всеки го поглеждаше. По лицето му се виждаше, че е на около дванадесет години, но по малкото му тяло, малките ръце и крака приличаше на четиригодишно. Беше джудже. То бе облечено в скъсани дрехи и имаше везани пантофи на краката. В ръцете си носеше кошница с букетчета от теменуги и неуморно молеше минувачите да купят. Щом дойдеше до него, старата просякиня пошепваше: „Още нищо не се вижда, стой на мястото си, Бижу“.