Екипажът тръгна. Колко хубава беше тази разходка на чист въздух! Къщите се издигаха от двете страни на улицата. Движението по нея развеселяваше Андре. Внезапно той стана мълчалив.
— Чичо Матийо — каза той, — ще срещнем ли татко и мама на разходката? Във файтона има място и те могат да се качат.
Тези детски думи улучиха Матийо в сърцето. Той едва сдържа сълзите си. Жоржина също беше мълчалива и гледаше натъжена наоколо. Тя мислеше за Леон Бернард. Той беше отпътувал за далечна страна, като я бе отблъснал от себе си — нея, която бе обичал толкова силно.
Всичко това стана поради едно нещастно недоразумение. Ако можеше поне още веднъж да поговори с любимия си, да му каже, че е извършила голяма грешка, да му се закълне, че никога не е обичала друг, освен него и че никога не ще обича другиго, тогава щеше да олекне на сърцето й. Тя вече не се надяваше да види Леон. Той беше толкова далеч, а имаше толкова жени, които можеха да спечелят сърце му.
— Зелени дървета! — извика Андре радостен.
. Файтонът беше достигнал до входа на Булонската гора. Чудна пролетна картина се откриваше. Дърветата и храсталаците блестяха в нежна зеленина. Навсякъде из въздуха хвърчаха завърналите се от юг птички и чуруликаха сладко.
Изведнъж Матийо и Жоржина трепнаха. На лицата им се изписа безпокойство. То бе причинено от ездача, който мина полека край тях. Носеше униформа на висш офицер. Бледото му лице с черна брада се намръщи и той хвърли демоничен поглед към екипажа.
— Подлецът, който разруши щастието ми — помисли си Жоржина и сви устни.
— Черният майор — каза Драйфус. — Тази среща не предвещава добро, даже ми се иска да прекратим разходката и да се върнем.
Естерхази беше настигнал закрития файтон, който следваше екипажа на Драйфус. Той видя дамата със синия воал и се приближи до файтона. Прозорчето се отвори и главата на забулената дама се показа:
— Надявам се, че тази вечер малкият ще бъде в ръцете ни — каза тя на конника, — чакай ме в жилището си.
— Ще те чакам, но внимавай да не те открият.
— Не се безпокой! Сбогом.
Прозорчето на файтона се затвори и конникът отмина.
Файтоните караха бавно, защото времето беше чудесно и много парижани желаеха да се разходят, тъй че екипажите образуваха цяла колона.
Матийо забеляза, че до екипажа му постоянно тича едно момче, което, както изглежда, продаваше вестници.
То вдигна няколко вестника и каза със слабия си глас:
— Господине, купете си най-новия „Фигаро“.
Матийо не искаше да спре файтона, за да купи вестник, понеже знаеше, че новият „Фигаро“ се намираше вече на писалището му. Но както изглежда, момчето желаеше да спечели няколко дребни монети.
— Купете си, господине, новия „Фигаро“ — извика то. — Нови телеграми, конфликта между Англия и Русия, убийството на съпругата в Лион, корабокрушението на „Бригита“ в Атлантическия океан.
— Стой, кочияш, спри! Матийо пребледня.
— Стой! — извика той повторно. Кочияшът спря конете.
Матийо Драйфус се наведе от файтона.
— Дай вестника, момче!
Момчето претърси за миг вестниците, като че искаше да даде специален екземпляр на Драйфус.
Ръката му трепереше силно.
— По-бързо — извика Матийо, — всичките са еднакви.
Гласът му беше дрезгав.
Момчето подаде „Фигаро“ и получи солиден бакшиш.
— Карай! — заповяда Матийо на кочияша. Малкият вестникопродавец се доближи до закрития файтон. Той се качи на стъпалото и влезе през отворената врата в него.
Матийо Драйфус седна пак на мястото си. Жоржина забеляза силното му безпокойство.
Той разгъна вестника. Погледът му сновеше по колоните. Изведнъж пребледня като мъртвец. Зениците на очите му се уголемиха и той впи поглед във вестника, като че бе прочел смъртната си присъда.
Известието, което толкова разтревожи Матийо, се намираше в последната колона на „Фигаро“, при най-новите телеграми и гласеше:
Тукашните рибари, които са били навътре в океана, са открили запечатано шише, в което се намирало последното известие от «Бригита» (тръгнал от Хамбург, местоназначение неизвестно). Според това известие «Бригита» е потънал вследствие големи бури близо до Азорските острови. Само кърмчията и трима моряци се спасили с лодка. За съдбата на спасените няма никакво известие.“
Като прочете това печално известие, Матийо Драйфус затвори очи и се облегна мълчаливо на седалката. Стори му се, че слънцето угасна и ужасна тъмнина падна на земята. Мрак и самота цареше в сърцето му. Надеждата за щастие беше изчезнала при появата на известието за потъналата „Бригита“, ас нея и Алиса. Нямаше вече надежда да се освободят Драйфус и Херманса. Явно беше, че фамилията Драйфус беше осъдена на загиване. Като че божието провидение беше против нея. Нежна ръка се допря до неговата.