— Вижте, вижте — извика детето и очите му светнаха от вълнение. — Колко голяма топка! Тя виси във въздуха, вижте! — Това беше балон. Детето за пръв път виждаше такова чудо. Балонът беше вързан. Той бе пълен с водород, имаше и привързана много красива лодка, но още не го пускаха да се издигне свободно. Издигаха го само на стотина метра над земята, докато постепенно балонът опънеше дебелото въже, с което бе вързан.
Когато Мишонет, Андре и Жоржина отидоха при балона, голямо множество се бе събрало вече около него. Сух, висок господин с обръснато лице, облечен в не особено чисти дрехи, подканяше публиката да направи разходка с балон. До този човек стоеше една изящно облечена жена, с лице, забулено със син воал. Около желязната халка, за която беше завързан балонът, се въртеше едно момче, което подреждаше намиращите се в кошничката му теменуги. Никой не обръщаше внимание на това момче. Собственикът на балона извика с висок глас:
— Осмелявам се, да се представя на почитаемата публика. Аз съм прочутият въздухоплавател Гаспар. Моят балон е направен солидно и скоро ще предприема пътуване по цяла Франция. Господа и госпожи, само за петдесет сантима ще ви издигна сто метра високо над другите хора. Ще видите извънредно красива гледка. Качвайте се, докато има още време. След три минути балонът ще започне да се издига.
Бояха ли се парижани, че балонът не е сигурен, или не искаха да заплатят петдесет сантима? Само един се отзова на поканата. Това бе дамата със синия воал. Но скоро желание изяви и друг — Андре Драйфус.
— Може ли топката да издигне човека до небето?
— запита той въздухоплавателя Гаспар.
— Разбира се.
— И аз искам да се издигна с балона — каза той на Мишонет, — така ще отида при татко, който е на небето.
Мишонет и Жоржина молеха момчето да се откаже от това желание, но нищо не помагаше. Той започна да плаче, тропаше с краче и непрекъснато викаше:
— Не е добре от ваша страна, че не ме пускате да ида при татко. Но аз искам да отида, искам, искам, искам.
— Искам — повтори Мишонет, повдигайки рамене.
— Какъв генерал ще е той, когато сам ще стои пред крепостта и ще вика: „Превземете я, храбреци, аз искам това“.
— Оставете, господине, войнствените си фантазии — молеше се Жоржина, — аз зная вече какво да правя с това непослушно и упорито дете.
Ала жената със синия воал се намеси.
— Направете това удоволствие на малкия — каза тя, — аз също ще се разходя, а ако седите и вие до него, тогава ще можем да наблюдаваме всяко негово движение.
— Но ако се случи някакво нещастие, ако се пукне балонът?
— Това е невъзможно — каза жената с воала, — пък и да се случи, тук има достатъчно хора, които ще хванат падащия кош. /
— Здраво ли е въжето?
— Сама виждате, то е два-три пъти усукано.
— Господин Мишонет, да задоволя ли желанието на този малък немирник? — попита Жоржина.
— Нищо друго не ни остава. Не виждате ли, че плаче?
. Вьздухоплавателят вече бе седнал в коша. Дамата с воала също се качи. Тя подаде двете си ръце, за да поеме момчето. Настани детето до себе си и грижливо го хвана за едната ръка. И Жоржина се канеше да се качи. За целта тя трябваше да мине по малка стълбичка. Мишонет поиска да й помогне.
В този миг стана нещо ужасно. Преди още Жоржина да е успяла да се хване за края на коша, балонът полетя като стрела.
Разнесоха се писъци от стотици гърла. Балонът, който се издигаше, не беше вързан и се движеше свободно във въздуха. След минути той бе на двеста метра над земята. Жоржина плачеше горчиво. Тя издигна ръце, сякаш искаше да хване и задържи полетелите.
— Върнете се — извика тя със страшен глас. — Детето, Андре, върнете се. Мишонет, помощ. Мишонет, нашето дете…
Но къде беше Мишонет? Какво стори подофицерът в критичния момент? Остави ли той да отнесат любимеца си?
Силно изплашеното множество гледаше летящия балон. То мислеше, че намиращите се в балона не са изложени на никаква опасност, понеже той трябваше да се приземи.
— Гледайте, на въжето виси човек. Това беше подофицерът Мишонет.
В мига, когато видя, че балонът се издига преждевременно, той се хвана за висящото въже, вързано на балона, и се издигна заедно с него. Мишонет започна да се качва по въжето към коша, без да обръща внимание на това, че балонът се издига много високо и че, ако се изтърве, смъртта му е неизбежна.
— При тебе съм, дете мое — извика той на момченцето, щом достигна до коша. — Не се бой, при тебе съм!
Балонът беше на шестстотин метра от земята.
Ала една ръка се подаде към подофицера и стисна силно врата му. Жената с воала беше открила лицето си, на което имаше голям белег. Очите й блестяха като горящи въглени и с всичка сила стискаше врата на човека.