Две големи сълзи изплуваха под тъмните клепачи на стария войник. Белокосият старец протегна ръцете си и вдигна Херманса.
— Ако бях в състояние да ви помогна, ако можех да изпълня молбата ви, щях веднага да ви заведа при нещастния ви мъж — промълви той трогнат. — Но това не може да стане. Ще се разтревожите още повече, когато видите мъжа си в ужасната тъмница. Сърцето ви ще спре, когато чуете риданията и стенанията на нещастния.
— Не, ще бъда силна, ще понеса най-ужасното — каза Херманса. — Няма да заплача дори да го искате. Само искам да видя Алфред, искам да видя любимия си мъж и тогава ще се утеша, ще ми олекне на душата, ще бъда по-силна и Драйфус по-лесно и по-геройски ще понесе страданията си.
— Татко, мили ми татко — зачу се един нежен сърдечен глас, — съжали се и изпълни молбата на нещастната. Ето аз, твоето дете, те моля за това.
Беше Марион, душевноболната дъщеря на майора. Момичето бе влязло тихо в стаята и беше чуло целия разговор.
Марион изтича към баща си, прегърна набръчкания му врат и го погледна с големите си красиви очи. После даде ръката си на Херманса и каза:
— Не се отчайвате, надявайте се на Бога и на добрите хора. Вие сте млада и красива и за вас ще изгрее слънцето. Пазете се само от черния мъж — добави тя страхливо с тих глас. — Черният мъж иска да ви опропасти, както направи с мене… с мене!
— Бедното дете е болно — каза тихо Форцинети на Херманса.
Госпожата разбра майора, целуна Марион по бялото й чело и помилва златночервените коси на момичето.
— Мило дете, нека бог те благослови за утешителните думи — отрони Херманса — и на тебе желая от все сърце да оздравееш и да бъдеш щастлива.
Марион наведе глава, погледна съчувствено Херманса и излезе от стаята.
— Госпожо Драйфус — каза майор Форцинети по-къртен, — идете сега при детето си — то ви чака навярно, при това часът е близо девет. Вашата къща е много далеч, а по улиците има лоши хора, които могат да ви сторят зло.
— Не ме е страх, господин майор, един файтон ме чака близо до затвора, а детето ми се намира в добри ръце. Не ме отблъсквайте, съжалете ме и ме пуснете при моя мъж само за четвърт час, или за десет, или поне за пет минути…
Управителят на затвора поклати енергично глава.
— Много тежко е, госпожо, много мъчно е човек да противостои на молбите ви, но кажете ми, желаете ли да погубите честта на един стар войник, който е служил честно и почтено на родината си цели четиридесет години? Аз се заклех пред военния министър, че не ще пусна никого при затворника. Ключът на подземния затвор се намира в джоба до гърдите ми и този, който иска да вземе този ключ, трябва най-напред да промуши старото ми сърце.
— Вие казахте, че никой освен вас и надзирателя не влиза в затвора при мъжа ми — каза бързо Херманса, — обаче известно ми е, че още едно трето лице може да влиза в килията на затворника, когато пожелае — това е граф Естерхази.
— Да, той е назначен от правителството да надзирава — каза Форцинети натъртено. — Аз съм принуден да му се подчинявам и да съм съгласен на всичко, което той каже. Естерхази има втори ключ за тъмницата и когато пожелае, може да отиде при затворника.
— А защо дадоха тази възможност на него — запита горчиво Херманса. — На него, който е най-злия неприятел на целия род Драйфус! Това е низко и ужасно!
Форцинети мълчеше. Направи се, че не чу думите на нещастната жена. Херманса смъкна воала на лицето си и подаде ръка на стария войник.
— Сбогом, майор Форцинети — каза тя хрипливо, — не желая да ви изкушавам повече. Бъдете верен на клетвата си. Аз ще си отида в отчаянието си, ще се върна в запустелия си и мрачен дом. Вие сте благороден и честен човек. Франция щеше да бъде по-щастлива, ако имаше повече такива добри синове!
Майорът целуна почтително ръката на нещастницата. Херманса се обърна с тъжно сърце към вратата. Форцинети искаше да я придружи, но тя не прие.
— Стойте в кабинета си — каза тя, — хората са лоши, ще ви видят и ще ви наклеветят пред началството. Сама ще намеря пътя.
Нещастната жена излезе и заслиза по стълбите. После зави надясно и стигна до дългия и тъмен коридор, който водеше към вратата на мрачната тъмница. Болка свиваше сърцето й. Вървеше към свободата, към живота, а нейният мъж, когото толкова много обичаше, бащата на нейното дете, трябваше да остане в затвора, невинен в мрачната подземна тъмница.
Изведнъж Херманса се вкамени на мястото си. Една човешка фигура се яви зад стълбовете. Две нежни ръце я прегърнаха и един мил глас й прошепна на ухото: