— Не, клета госпожо, вие няма да си отидете, без да видите мъжа си. Оставете на мене, аз ще ви заведа тази нощ при затворника.
— Марион — извика Херманса уплашена. — Вие ли ми обещавате това! Вашите думи са най-голямото щастие и утеха за мене на света. Страхувам се, обаче, че не можете да изпълните обещанието и само ще се изложите на опасност.
— Имам чудесен план — каза тя тихо. — С положителност тази нощ ще идем двете в тъмницата при нещастния ви мъж. Аз ви се заклевам, че ще го видите! Сега трябва да се махнем оттук. Елате с мене в моята спалня, там ще се скриете, докато дойде времето ни.
Херманса се съгласи и дъщерята на майора я поведе със себе си. Мисълта, че скоро ще види обичния си мъж я ободри и съживи съкрушеното й сърце. Нещастната все още не вярваше, че Марион ще успее да изпълни обещанието си, но се надяваше.
Двете жени се върнаха през малката вратичка. Марион преведе Херманса по стълбите и отвори вратата на една малка, но добре наредена стая.
— Седнете — каза Марион на Херманса. — Тук сте на сигурно място. Никой освен мене не влиза тук, ако не съм болна.
— Как да ви благодаря? — изрече Херманса. — Вие сте ми като сестра!
— Щях да бъда много щастлива, ако бяхте моя сестра — прошепна печално момичето. — Тогава черният мъж нямаше да има тази сила над мене и аз нямаше да съм му робиня. Щях да бъда господарка на волята си и щях да бъда щастлива. Днес се чувствам по-добре отколкото вчера. Колко искам винаги да е така!
Бедното момиче стисна ръцете на Херманса и й каза, че трябва да се въоръжи с търпение, защото могат да изминат много часове, докато се върне.
Майор Форцинети се прибра в жилището си късно. Беше уморен и неразположен, не му се ядеше. Поиска да изпие само чаша чай и после да си легне.
Госпожа Берже му донесе чая и после отиде в стаята си.
— Идете и си починете, майко — каза Марион на старата, — аз ще отида при баща си и ще се погрижа за него.
Майорът гледаше с възхищение красивата си дъщеря. Момичето донесе захар, няколко парченца лимон и приготви чая. После отиде в другата стая и се върна с пълна чаша при баща си.
Форцинети стисна сърдечно ръката на дъщеря си и й благодари за услугата. После благодари и на Бога за оздравяването на любимото му дете.
— Направете, Жирардин, обиколката из затвора и после съобщете дали всичко е в ред. В два часа аз ще обиколя килията на капитана. Как намерихте затворника, когато бяхте последния път при него?
— Занесох му вечерята в шест часа — каза сержантът. — Той изяде само няколко лъжици супа и няколко хапки хляб. Вие знаете, че шест дена наред той е лудувал и викал, сега обаче вече не може, лежи по цял ден на леглото си и бълнува.
— Как е убиецът Равелак? — запита майорът.
— Много добре, господин майор. Станал е кротък като гълъб.
— Добре, Жирардин, можете да си отивате, но ми донесете ключа, искам да си легна.
Сержантът се обърна по военно му и излезе, а след двадесет минути се върна.
— Всичко е в ред, господин майор — докладва той на началника си.
Форцинети взе ключа от надзирателя и го постави пак в джоба на дрехите си.
След малко майорът стана от масата, целуна любимата си дъщеря, поръча й да си легне рано и отиде в спалнята си. Съблече се, скри ключа под възглавницата и си легна.
Марион остана още един час на канапето. Тя облегна глава на възглавницата и се загледа в тавана, като че виждаше някакви видения там.
Изведнъж момичето стана и угаси лампата.
Беше тихо.
Марион се упъти към вратата на спалнята и се ослуша. Майорът спеше толкова дълбоко, че хъркането му се чуваше в другата стая.
Момичето отвори полека вратата и се приближи към леглото на баща си. Тя добре знаеше къде да стъпи, тъмнината не й пречеше. Марион се спря, пъхна ръката си под възглавницата на спящия и измъкна ключа. После извади от джоба си друг и го постави под възглавницата на баща си, така че ако той се събуди и потърси ключа, да не разбере нищо.
Като се увери, че баща й все пак спи, тя излезе от стаята и отиде при Херманса, която я чакаше с нетърпение.
Марион влезе в стаята и показа ключа на приятелката си.
— Виждаш ли, удържах думата си — каза тя тихо. — Най-страшното мина. Магическото желязо, което ще ни отвори тъмницата на твоя мъж, се намира в ръцете ми.
Херманса едва се въздържа да не извика от радост. Едри сълзи бликнаха на очите й, тя се наведе и целуна ръцете на момичето.
— Часът е единадесет и половина — каза то, — до един часа можеш да останеш при мъжа си, повече не е възможно, защото баща ми в два часа ще отиде да обиколи затвора.
Двете жени се упътиха тихо през двора към тъмницата. Марион отключи железните врати със специалния ключ, който бе взела от писалището на баща си, и тръгнаха с приятелката си към ужасното подземие.