— Значи, искате да се борите с убиеца на Менард и на принца?
Емил кимна утвърдително.
— Искам да освободя — каза той — красивия ни остров от това чудовище. Щом премахнем този кръвопиец, тогава спокойно ще се наслаждаваме на красотата на този къс земя, тъй като нямаме нужда вече да се върнем между хората.
Разговаряйки, те тръгнаха на лов. Утрото беше чудесно. Бързо убиха няколко птици с вкусно месо. Набраха и различни плодове. Стана обяд. Бяха уморени и решиха да си починат под един кипарис. Нахраниха се с плодове. Моравата под тях беше като кадифе, а сянката на кипариса разхлаждаше въздуха, из който-се разнасяше приятна миризма. Изведнъж Емил скочи и хвана пълната си пушка.
Херманса се разтрепера и запита тихо:
— Видяхте ли убиеца?
— Не, не, Херманса, успокойте се — отвърна младият мъж, — видях дива коза, която се мушна ей там, в храсталака. Вие знаете, че имаме нужда от месо, почакайте тук, докато се върна с дивеч.
Без да дочака отговор. Емил се втурна към гъсталака, през който се напредваше трудно. Дивата коза също се опитваше да избяга. Емил я следеше непрестанно, забравяйки всичко, като всеки ловец, когато види, че жертвата му бяга. Той влизаше все по-навътре. Въздухът там беше лош, хиляди насекоми се виеха из сумрака. Козата тръгна към открито място и Емил мислеше, че там ще може да я застреля. Току-що беше излязъл от храсталака и изведнъж падна на десет метра дълбочина, без обаче да се нарани. Наоколо му се издигаха стръмни скали, пръстта под него беше влажна. Козата стоеше на пет крачки до него. Тя също бе паднала в трапа. Сега Емил даже не помисли да я убие. Тя стана в този момент негова състрадалница, тъй като баронът се увери, че излизането от тази пропаст не ще бъде лесно.
Клончетата на храсталаците бяха крехки и се чупеха щом ги хванеше, а канарите бяха много стръмни. Младият барон си помисли, че ако има някакъв изход, козата ще го намери. Животното минаваше край скалите и ги душеше. Емил се намираше в окаяно положение. Какво можеше да стане с Херманса, ако останеше по-дълго време сама? Мисълта за това, което можеше да се случи, уплаши така Емил, че косата му настръхна. Не можеше ли тя да дойде и да му помогне? Той вдигна пушката и стреля. Гърмът се разнесе и отекна, но не последва никакъв отговор. Херманса не идваше.
Когато се отдалечи Емил, младата жена полегна под стария кипарис и облегна гърба си на дебелото дърво. Гробна тишина цареше около нея. Херманса започна да сънува, че се намира при нещастния си съпруг. Очите й се затвориха и тя заспа. Не знаеше колко време е била в това състояние. Изведнъж някакъв шум над главата й я събуди. Херманса мислеше, че е птица и искаше пак да затвори очите си, но изведнъж я обзе страшно чувство. Струваше й се, че някой я фиксира с втренчени очи. Тя се огледа, но не видя нищо. Най-после погледна нагоре. Кръвта в жилите й се смрази. Голяма змия, която се беше хванала с опашката си в сух клон, висеше тъкмо над нея. Змията впи поглед в Хермансините Очи и започна бавно да се спуща. Главата й се намираше вече съвсем близо до главата на Херманса, която беше зашеметена от змийския поглед. Тя не можеше да мръдне. Младата жена беше вцепенена.
Емил постъпи добре, като не уби козата. Неговата предвидливост му показа, че ако има изход от пропастта, козата само може да го намери. Не се излъга. Неочаквано животното спря и започна да рови из храсталаците.
Емил последва примера на животното. Сега двамата действаха заедно, макар че преди малко бяха преследвач и преследван. Вече ставаше дума за техния живот.
След като работиха четвърт час, те бяха махнали шумата от мястото и Емил с радост откри пукнатина, която водеше в канарите. Това беше изходът. Козата влезе в пукнатината, а Емил след нея. Скритият път през канарите водеше нагоре и след малко се намериха на една полянка.
Емил не искаше да убие спасителката си, затова я прогони. Мисълта за Херманса не му даваше покой. Той веднага заобиколи канарите и премина през гъсталаците. Сърцето му биеше силно. Извика няколко пъти, за да предизвести Херманса, но не последва отговор. Младият човек не чу нищо, освен шума на листата. Неочаквано до стеблото на един стар кипарис видя нещо бяло. Емил позна дрехата на Херманса. Той се втурна към дървото, искаше да се приближи, за да я разбуди, но внезапно спря и остана като закован. Лицето на обичната му приятелка беше пепеляво. Очите й бяха отворени и втренчени. Гърдите й тежко се вдигаха и спускаха. Пикардин се опомни и я извика по име. Очите на младата жена останаха втренчи, а тялото й не помръдна. Пикардин разбра причината за вцепенението й. В скута й имаше голяма змия. Баронът разбра, че това е една от ония опасни змии, чието тяло притежава голяма сила, а зъбите й са пълни с отрова. Благодарение на топлината, която издаваше тялото на Херманса, змията беше кротка. Емил помисли, че с един куршум не ще може да убие змията, дори и да я удари в главата. Имаше опасност в последния миг тя да забие зъбите си в гърдите на Херманса.