Младият човек бързо отчупи клон от намиращото се до него сухо дърво. Запъти се към змията и започна да я дразни. Тя вдигна глава и опашка и започна да се гърчи. После бързо се уви около клона. В същия миг Пикардин хвърли клона с влечугото по него на десетина крачки от себе си, а след секунда се разнесе и гърмежът на пушката му. Змията бе улучена точно в главата. Младият барон беше от хората, които не могат да гледат животните, когато се мъчат. Затова се приближи към влечугото и чакаше сгоден миг, за да го доубие с приклада на пушката си. Пикардин се наведе гърбом към дървото, до което стоеше Херманса. Изминаха няколко минути, докато смаже главата на змията.
— Не си опасна вече — промърмори Емил. — Защо ли във всеки рай има и змии? По-добре щеше да е, ако вместо тебе бях уловил този, който застрашава нашия живот.
След като каза тези думи, той се обърна и се запъти към кипариса, за да събуди Херманса от вцепенението. Но застана като смразен. Мястото, където допреди минута беше Херманса бе празно. Можеше ли да се отдалечи, без да му се обади? Емил я извика по име, но не получи никакъв отговор. Мислеше, че вече ще полудее, когато неочаквано забеляза край кипариса следи от стъпка, която по-рано не бе видял. Не беше следа от малки крака на жена, а от голям крак с шест пръста. Нещастният не можеше да се съмнява в похищаването на другарката си. За кратко време, докато убиваше змията, тайнственият владетел на острова беше откраднал Херманса.
След като се опомни. Емил фон Пикардин не мислеше вече за нищо освен за спасението на Херманса от ръцете на този, който я отвлече. С треперещи ръце той зареди пушката си. После се наведе и тръгна по стъпките на шестопръстия. Следите му личаха ясно.
Те водеха към онзи гъсталак, в който баронът попадна, докато гонеше дивата коза. Без да обръща внимание на бодливите листа, младият човек премина през гъсталака. Той стигна до края на пропастта, в която беше паднал. Нищо не показваше, че Херманса може да е наблизо. Баронът вече искаше да се върне, когато забеляза бяла кърпа, която висеше на един бодил, само на няколко крачки от дъното на пропастта. Емил позна кърпата на Херманса. Без да мисли много, той се хвърли в пропастта и разгледа пукнатината, която водеше към повърхността. Имаше ли вход към някаква пещера? Емил не откри нищо.
Младият човек излезе през пукнатината и внимателно разгледа тревата, търсейки следи, но не откри нищо. Това показваше, че похитителят не е идвал тук. Баронът помисли, че тайнственият убиец може да е отнесъл Херманса в пещерата.
Колкото и невероятна да беше тази мисъл, Пикардин се хвана за нея, като удавник за сламка. Той се втурна към пещерата, но тя беше празна. Емил се тръшна на земята и заплака. Той беше сам на острова и не се надяваше да види повече Херманса. Този дивак щеше да я убие или да й стори зло и Пикардин беше уверен, че в такъв случай Херманса сама щеше да посегне на живота си. Какво можеше да очаква от живота, ако години се луташе из този самотен остров? Оставаше му само отчаянието и лудостта. Баронът стана. На лицето му беше изписана ужасна решимост.
— Аз ще търся сестра си — каза той, като гледаше мрачно. — Ще обиколя целия остров и ако до утре заран не я намеря, ще сложа край на живота си. Куршумът ще ме спаси.
Емил фон Пикардин вдигна ръка, като че искаше да се закълне. След това тръгна на път. Младият барон обиколи целия остров и се озова на места, на които не бе ходил досега. Той претърсваше всичко, всеки храст, всяка пещера, но Херманса беше изчезнала.
Слънцето беше забулено от тъмна мъгла. Морето беше тихо като огледало, но Емил мислеше, че това бе лъжовно спокойствие. Изглежда, че идваше голяма буря. Нощта настъпи, без да се случи нещо особено. Пикардин продължи пътя си без почивка. Той викаше хиляди пъти името на Херманса, обаче нищо не се чуваше в отговор, освен шушненето на листата и шума на вълните.
Нощта настъпи. Гръмотевици затрещяха, светкавиците осветяваха острова. Морето беше бурно. Дъждът намокри дрехите на нещастния пътник. Без да обръща внимание на това, той само запушваше цевите на пушката си с мъх и листа, за да не се намокри барутът.
Рано сутринта бурята престана и морето утихна. Слънцето бавно се показа и освети всичко със златистите си лъчи.
Пикардин не виждаше нищо. Изгряването на златното светило означаваше за него смърт от собствената му ръка. Слънцето се издигаше все по-високо, птичките запяха утринната си песен, а баронът отиваше към пещерата, която му служеше по-рано за жилище, а сега щеше да му стане гроб.