— Това е стар войник — каза кондукторът съчувствено, докато го вдигаха.
Оказа се, че този мъж все още е жив. От несвързаните думи, които изговаряше, не се разбираше почти нищо:
— Слушам, малки ми полковниче, те не ще те отвлекат, аз съм при тебе. Да живее Мажента. Почетният ми медал принадлежи на капитана.
Служещите от железопътния кантон, които бяха пристигнали, направиха носилка и занесоха пострадалия, както и останките на Гаспар в близкото село, което се оказа Белмари.
Бързият влак продължи пътя си с двадесет минути закъснение. Останките от балона лежаха до сутринта на релсите и шумоляха на вятъра. По тях и по релсите се виждаха капки кръв, които напомняха за трагедията, която се бе разиграла тук.
Помпадура скочи от балона върху мекия пясък и въпреки че лежа няколко минути в безсъзнание, скоро дойде на себе си. Малкият Андре също беше здрав и читав, но плачеше и искаше веднага да го заведат вкъщи при Мишонет и леля Ерика. Отдавна беше минало времето, когато можеха да го лъжат. Обезобразената видя, че не може да върви повече с детето, а и тя беше уморена, затова не можеше да се върне в Париж, или даже да отиде в някое близко село.
Около нея в полето цареше непрогледен мрак. Можеше да се различи само гората, намираща се от едната й страна, и рекичката. Пред тях тайнствено се изправяше старата воденица. Помпадура зъзнеше, защото след дъжда захладня. Предполагаше, че нощта ще бъде още по-студена, нещо, което не рядко се случваше през май. На драго сърце би взела файтон, или каква да е друга кола, за да се прибере в Париж, като беше готова да плати скъпо за това. Но колкото и да се ослушваше, никакъв шум не достигаше до ушите й. Никъде не се виждаше и светлина. Жената знаеше, че селяните лягат и стават с кокошките. По това време в Париж животът започва, а тук в село, всички вече спят.
Вятърната мелница беше стара и почти съборена, но може би някой живее в нея и тогава тя би помолила обитателите да я приютят. Срещу добро възнаграждение навярно щяха да се отзоват на молбата й.
— Ела, дете мое — каза тя любезно на Андре, — ти си уморен, скоро ще легнем в топло легло, а преди това ще похапнем мляко и хляб.
Макар че момченцето чувстваше отвращение към тази жена, все пак й подаде ръка.
— Леля Ерика или Жоржина ще ни постелят — каза то.
Жената го повлече след себе си. Тя се отправи към мелницата, в която се влизаше по дървени стълби. Ако Помпадура знаеше какво значение отдаваха в околността на тази воденица и как я наричаха, тя би предпочела да спи под открито небе, отколкото да търси гостоприемство там.
„Тайнствената мелница“, така я наричаха от години и в самото село Белмари. През дългите зимни нощи в селото разправяха страшни истории, които са се разигравали на това място. Преди години тази мелница работеше отлично, ала мелничарят, който от година на година все повече забогатяваше, беше груб и безсърдечен човек, чиято душа бе обзета от завист и лакомия. Жената и тримата му синове бяха умрели. Той имаше само една дъщеря — красивата Лучия, която беше противоположност на баща си — девойката беше хубава, невинна и не можеше да гледа, когато някой страда. Един ден дойде пътник и почука на вратата. Той беше рус, красив момък, скромно облечен и измъчван от глад и жажда. Слънцето прежуряше силно през този ден, а пътникът беше без пара в джоба си. Той помоли за малко вода. Ала Лучия го покани да седне на пейката, донесе му шише хубаво вино, от което пиеше мелничарят и няколко филии хляб, намазани с масло.
— Яжте и пийте до насита — каза тя и седна до хубавия младеж.
Те говореха, гледаха се и младият пътник почти забрави, че е гладен.
Неочаквано пред тях застана мелничарят. Той ужасно се разгневи като видя, че Лучия гощава пътника, защото стиснатостта не му позволяваше да дава и най-малка помощ на когото и да било.
— Глупаво момиче, какво си направила? — изкрещя той и започна да удря дъщеря си с бастуна. — Ти прахосваш имота ми. Сега ще те науча така, че вече няма да повториш.
Той продължи да бие Лучия.
Младият пътник бързо взе бастуна, счупи го и го хвърли в краката му, но от челото на младото момиче потече кръв. Лучия заплака и се втурна към мелницата. Тя се срамуваше от грубостта на баща си пред чужденеца. Мелничарят и младият човек се скараха пред няколко мливари.
— Върви си, просяко — извика мелничарят и лицето му се изкриви от яд. — Работи и тогава няма да имаш нужда от милостиня.
Чужденецът изгледа подигравателно мелничаря и слушащите ги селяни и после процеди: