— Мелничарю, ти имаш право, пак ще започна работата си, но казвам ти и запомни думите ми — не ще мине и година и ти ще ми донесеш хубави пари, но ще се лишиш от главата си.
Мелничарят се изсмя подире му.
Оттогава той стана по-лош. На стареца се свидеше даже и яденето на дъщеря му. Хубавата Лучия ставаше все по-бледа и с всеки ден се приближаваше към гроба. Накрая тя не можеше да става от леглото си и всички в селото казваха, че ще умре.
През една бурна зимна нощ някой събуди свещеника от Белмари и когато той излезе, за да види кой има нужда от него, видя млад мъж, увит в дълга, черна мантия. Близо до къщата на свещеника чакаше шейна, в която имаше човек, облечен в кожух. Младият мъж каза на свещеника, че една умираща иска да се причести. Свещеникът бързо седна в шейната, която скоро спря пред мелницата.
Мелничарят не искаше да ги пусне да влязат, но младежът изкърти вратата. Дъщерята на мелничаря беше на смъртно легло, но в пълно съзнание. С просълзени очи младежът се хвърли на леглото й.
— Бедна моя Лучия, получих писмото ти — изплака той, — и ако с човешка помощ можеш да бъдеш спасена, то ще бъде направено. Доведох един от най-прочутите парижки лекари, който ще се помъчи да излекува твоята болест. Но защо по-рано не ми съобщи за съмненията си?
— Не можех да повярвам — изстена умиращата слабо, — че баща ми…
Тя млъкна и се разплака. Прочутият парижки лекар не можеше да й помогне вече, но той установи от какво е умряло момичето толкова младо. Тя бавно беше отровена. Девойката издъхна в ръцете на младия мъж, а вън вилнееше буря и беше толкова силна, че старата мелница пращеше.
На другия ден парижкият лекар заповяда да се изровят труповете на жената и тримата синове на мелничаря. И в трите тела се намериха следи от растителна отрова. Мелничарят бе погубил Цялото си семейство.
— Те ми искаха парите — призна си подлецът пред съда. — Този, който ми взема парите, е мой враг. Нямам ли право да убивам враговете си?
Осъдиха го на смърт. Когато на другата утрин екзекуторът дойде в неговата килия, позна в него онзи чужденец, когото бе изпъдил от къщата си преди по-малко от година.
— Син съм на парижкия палач — каза младежът. — Когато дойдох при вас, бях тръгнал по света, за да търся по-добър занаят от бащиния си. Но ти, мелничарю, ме посъветва да печеля пари. Затова се върнах при баща си, станах негов помощник, а днес сам упражнявам занаята му. Твоят час е ударил. Ела.
Половин час след това главата на убиеца беше под ножа на гилотината. Но жителите на Белмари разправяте че убитият мелничар всяка нощ се връща в мелницата си, която отдавна вече не работи. Никой селянин не ходеше в нея. Закъснели пътници, които нощем минавали край зловещото място, казват, че чували въздишки и стонове, после дрънкане на пари и смях. Те разправяха, че мелничарят броял парите си нощно време.
А разни хора твърдяха, че виждали някаква сянка зад прозореца на мелницата, която щом се осветявала от луната, заприличвала на мъртвец.
Колко верни са тези истории, не се знае, но и Помпадура затрепера, когато похлопа на вратата. Никой не й отговори. Натисна леко с коляно и тя се отвори. Обезобразената видя тъмно, широко помещение.
— Има ли някой тук? — попита с тревожен глас.
Беше тихо. Помпадура победи страха и влезе с детето в мрачната мелница. Андре боязливо се притискаше към жената. Крачка по крачка те вървяха напред. С всеки изминат миг Обезобразената се уверяваше, че мелницата е пуста. Когато очите й свикнаха с тъмнината, тя можеше вече да различава и предметите, намиращи се в нея. Съзря, че една тясна стълба води към горния етаж, където се намираха камъните. Около тази стълба имаше слама. Жената реши да пренощува там.
Помпадура искаше да си почине и щом съмне, да отиде в близкото село, за да наеме файтон, който да я отведе в Париж.
Едва сложи детето на сламата, и то заспа. Ала и тя бе толкова изморена от преживените през деня приключения, че веднага се отпусна до Андре и заспа на минутата.
Бурята беше стихнала, бледата светлина на луната проникваше през счупения прозорец и осветяваше вътрешността на тайнствената воденица. Дълга сянка се показа от горния етаж. Дочуха се тежки стъпки. Страшната No сянка слизаше по стълбите и се приближаваше до заспалите.
Верни ли бяха разказите на хората? Дали умрелият воденичар, който бе отровил цялото си семейство, се явяваше нощно време в мелницата, в която бе живял и където бе извършил престъпленията си?
Едно същество, което приличаше на излязло от гроба, се наведе над спящата жена като скърцаше със зъби.
Дали наистина има призраци?