Най-после жените стигнаха до втората желязна врата. Марион я отвори с откраднатия ключ, запали една восъчна свещ и освети подземието.
Мисълта, че скоро ще види мъжа си и ще може да се хвърли в прегръдките му, утеши Херманса и надви над отвращението й и тя смело и без страх пристъпи в мрака.
— Не се страхувай — прошепна Марион. — Ще заключа вратата и в един часа ще дойда да те взема.
— Благодаря ти горещо, мой добър ангел — каза й Херманса и не се уплаши, когато зад нея се затвори вратата. Марион заключи два пъти и изчезна.
Нещастният затворник беше още буден. Беше опрял глава на ръцете си и седеше на леглото, осветен от бледен лунен лъч. Той мислеше за Херманса и за малкия Андре. Навярно тя не е заспала още, може би стои до леглото на детето и се моли на Бога…
— Херманса — прошепна затворникът със сълзи на очи, — моя любима жена, аз мечтаех за съвсем друг живот. Мечтаех за оная висота, на която само един между милионите може да се покачи. Исках да спечеля слава и да споделя с тебе щастието си, но уви, един удар бе достатъчен, за да ме хвърли в най-тъмните дълбини на нещастието. Сега съвсем сама, изоставена живееш в запустелия ни дом. Моето дете е сираче, името ни е опозорено и потопено в калта. Имотът ми е застрашен.
Той рошеше отчаяно русите си коси.
— Трябва да охкам като най-зъл престъпник. Затвориха ме като бясно куче в желязна клетка. Плъховете и другите животинки са мои другари. Единственото нещо, което виждам от света, са мрачните вълни на Сена, които се бият о прозореца ми!
Нещастният мъж стана, втурна се към жалкия прозорец и с неизказано отчаяние се опита да разклати желязната решетка, която го отделяше от свободата.
— Боже — извика той и погледна печално нагоре. — Велики Боже, ти знаеш, че съм невинен, че хората сториха голяма неправда над мен. Докажи ми, че си справедлив, че си истински Бог. Ти даде сила на Самсон да събори стълбата на храма, дай и на мене тази сила да строша стените на тази ужасна тъмница.
Алфред се опита още веднъж да счупи дебелите железни пръчки на решетката, но като видя, че е напразно, отпусна се изнемощял и уморен на леглото си и извика с дрезгав глас:
— Ха, ха, колко съм глупав, още бълнувам спасение. Не виждам ли, че съм забравен от Бога и от хората и че само две неща ми остават на този свят: лудост и смърт.
— А вярната ти обична жена? — каза през плач един глас зад него.
Драйфус извика и се обърна.
Зениците на очите му се разшириха, той толкова се разтрепера, че едвам се задържа на краката си.
— Херманса, моя обична Херманса — прошепна той с неописуема радост и разтвори ръцете си, — ти ли си, или е само моята мечта, плод на болния ми мозък?
— Алфред, това съм аз — отвърна младата жена и се намери в обятията му.
Драйфус се смееше и плачеше от радост. Той притисна силно любимата си жена към развълнуваните си гърди, целуна бялото й чело, милото й лице, червените й страни, малките й нежни ръце, парфюмираните й коси, вдигна я и я понесе на ръце, като й шепнеше хиляди сладки думи и благословии, хиляди клетви и обещания.
После я сложи на леглото си и седна до нея. Като научи, че детето му е здраво и в добри ръце, той я запита как е могла да достигне до подземната му гробница.
— Един добър ангел ми показа пътя и ми отвори вратата на затвора — каза Херманса и му обясни, че този ангел е дъщерята на майор Форцинети.
— Нека Бог я благослови — каза капитанът. — Ако някога щастието ми помогне да се освободя, няма да забравя това благородно момиче. Кажи ми сега, къде е брат ми Матийо?
— Твоят добър и верен брат е разклатил небесата и земята за тебе. Бъди сигурен, че ние няма да се спрем, докато не докажем твоята невинност и не те освободим от затвора. Не се отчайвай, любими мой, бъди твърд и понеси страданията тук, моля те на колене да ми се закълнеш в живота на нашето дете и на неразделната ни любов, че няма…
Вярната жена бе коленичила на влажния под. Тя прегърна краката му:
— Закълни ми се, Алфред — повтори тя с разтреперан глас, като го гледаше влюбено, — закълни ми се, че не ще посегнеш на живота си, че няма да се самоубиеш, каквото и да стане, закълни се в живота и щастието на нашето дете.
Капитанът въздъхна тежко, но не отговори. Мрачните мисли се бореха със съвестта му. Борбата беше дълга и отчаяна. Най-после победи съвестта, тя надви над мрачните му мисли.
— Добре — каза той тържествено и замилва по главата вярната си жена. — Заклевам ти се в щастието и живота на нашето Дете, че никога не ще посегна на живота си!