Така измина почти година. Между нашите съседи аристократи имаше млад барон, който притежаваше огромни имения и произхождаше от стар род, когото, обаче, отдавна не обичах, защото беше човек с порочни помисли. Казваше се Максуел.
Този барон зачести посещения си у нас и все повече проявяваше интерес и внимание към младото момиче. По-рано този човек ми беше противен, а сега направо го намразих.
Един ден баща ми и баронът дълго разговаряха в стаята, като заключиха вратата, а вечерта баща ми полу на шега, полу наистина каза:
— Скоро ще празнуваме прекрасна сватба. Нашата Маджи може би ще се омъжи за барон Максуел.
Стори ми се, че някой ме прободе с нож. Струваше ми се, че светът ще свърши за мен. Избягах от стаята и се втурнах към мрачния парк. Кръвта кипеше в жилите ми. Приличах повече на звяр, отколкото на човек. Ала от всичко, което премислих, дойдох само до едно заключение — че не мразех Маджи, а я обичах до полуда. Как ще допусна да се ожени за барона? О, не, не трябва да стане. Реших по-скоро да я убия, отколкото да се случи… Навлизах все по-навътре в парка, обрасъл с гъсталак, образуващ цял лабиринт.
Неочаквано спрях като закован. Дочух, че някой плаче. Маджи лежеше на една пейка, покрита с мъх. Лицето й бе обляно в сълзи, а тя тежко въздишаше. Коленичих пред нея.
— Не плачете, не бъдете тъжна — казах аз на хубавата девойка и хванах ръцете й. — Не мога да гледам как капят сълзи от очите ви.
— Патрик, оставете ме — изхълца тя. — Аз съм най-нещастното същество на този свят. Родителите ви желаят да се сгодя за барон Максуел, а пък аз…
Тя издърпа ръце от моите и закри лицето си.
— Не обичаш ли барона? — извиках зарадван. — Нали не го обичаш?
— Не, аз не мога да се противя на волята на вашите родители, които са толкова добри към мене.
Страшно се ядосах.
— Маджи, друг ли обичаш? — дръпнах аз ръцете от лицето й.
— Да, друг — отвърна прекрасното същество, — а този друг ме отбягва. Дори мисля, че ме мрази.
След като каза тези думи, тя стана бавно, понечи да си тръгне. И тъй мило ме изгледа, че никога не мога да забравя този поглед.
— Маджи — извиках аз толкова гръмко, че ехото ми отвърна. — Маджи, аз те обичам до полуда.
Прегърнах я горещо и я целунах.
Чувствах как и тя отговори на целувките ми. Бях почти обезумял от щастие. Стогодишните дъбове и габъри, прекрасната зеленина, която ни заобикаляше в тайнственото място, на което се намираше обраслата с мъх пейка — всичко това, струваше ми се, е било приготвено специално за нас, а звездите, които светеха — запалените свещи на олтара, от който се връщаме, съединени навеки като мъж и жена.
— Още тази нощ ще бъдеш моя жена и после никой не ще може да ни раздели, освен този, който ни събра.
Вдигнах я на ръце, занесох я на пейката и затворих устата й с горещи целувки.
Последва късо боричкане, тихи молби, няколко тежки въздишки и слабо стенание…
И ако знаех в тази минута, че ще стана нещастен за цял живот, което се и сбъдна, пак не бих се отказал от тази минута.
— Сега, Маджи, ти си моя съпруга! — погалих я аз, а тя опря нежно глава на рамото ми и заплака горчиво…
Неочаквано полудивият мъж изгуби съзнание. За Херманса моментът бе много удобен, за да избяга. Но тя даже и не помисли за това. Младата жена знаеше, че никаква опасност не я застрашава при този човек. Покъртена и със сълзи на очи тя гледаше лежащия на земята и когато той стана, тя го помоли да продължи разказа си, ако споменът за това не му причинява болка.
— Тази болка ме измъчва цели осемнадесет години — отвърна Патрик. — За едни животът е пълен с радост, а за други — със скръб… Слушай по-нататък.
Четири месеца преживяхме щастливо. Това, което взех насила, сега ми се даваше с радост. Скоро успях да освободя съпругата си от ухажванията на барон Максуел.
Един ден, когато бяхме с него на лов за фазани, му казах, че само един подлец може да накара насила една жена да го обича. В същото време си играех с пушката. Баронът се поклони учтиво, подсвирна на кучето си и изчезна в гъсталака. Той не пристъпи вече прага ни. Моите родители бяха принудени да се откажат от женитбата на Маджи с барона, обаче те не знаеха, защо тя отказа ръката му.
Един ден родителите ми, които нищо не подозираха, седяха в читалнята, когато аз отидох при тях. Мислех, че щом узнаят истинската причина, ще се съгласят да се венчаем. Защо да не направят единствения си син щастлив? Въпреки че бях много млад, по външен вид и по ум приличах на мъж. В планините на Шотландия се женят млади. Затова аз смело им казах, какво искам.