— Обичам това момиче — заявих им аз, — тя вече е моя жена пред Бога. Оставете ме да я направя такава и пред света.
Родителите ми се спогледаха и останаха учудени, като че пред тях се яви страшно видение. Баща ми извика и припадна. Майка ми писна, хвана Маджи за ръката и я дръпна настрана. Видях, как любимата ми коленичи пред нея и знаех какъв въпрос й зададе, но тя не отговори.
Неочаквано майка ми ревна и аз чух думи, които като гръм достигнаха до ушите ми.
— Нещастнико, ти си прелъстил сестра си!
Като чух това, останах като треснат. Кръвта ми се вледени в жилите и аз започнах да дишам тежко и трудно. Това, което чух от родителите си, ми се стори като сън. Майка ми и баща ми заплакаха от скръб и отчаяние. Моят дядо не позволявал на баща ми да се ожени за майка ми, тъй като била от неподходящо семейство, но влюбените се виждали тайно и резултатът от тези срещи било едно дете — Маджи, която се родила в Брюксел и там била дадена и възпитана у едно благородно семейство. Най-после баща ми успял да убеди дядо ми да се съгласи да се венчаят. Но роденото преди брака дете трябвало да остане тайна. Моят дядо никога не прости постъпката на майка ми. Той умря една година преди нещастието. Едва след смъртта му моите родители прибрали Маджи при себе си, и за нещастие не ми казали, кое е това момиче, а само това, че е компаньонка на майка ми…
Разболях се от възпаление на мозъка и лежах болен шест месеца. Бог се показа милостив, оставяйки ме да оздравея. Когато излязох за пръв път от стаята, намерих само един изтощен старец и три ковчега. Старецът беше моят баща, който беше получил удар и който всеки момент можеше да напусне този свят.
Отидох при ковчезите, които се намираха в семейната ни гробница. Двата бяха големи, а единият малък. В големите почиваха майка ми и сестра ми, а в малкия — моето дете. Маджи починала при раждането.
Един стар слуга ми каза, че детето било момченце и че както всички от рода Пърсифъл имало шест пръстта на десния си крак.
Почаках, докато погребах и баща си. После завещах целия си имот на манастира „Св. Патрик“. Поръчах да ми построят парна яхта, която можех да управлявам сам, снабдих я с достатъчно припаси и тръгнах с нея по безкрайния океан.
— Защо сторихте това?
— Защото търсех смъртта си в бурното море. Приличах на Летящия холандец. С малкия си параход обикалях океана. Един ден видях този остров. Спрях и го разгледах. Островът беше необитаем рай. Тук на това усамотено място за пръв път се почувствах по-спокоен. Не виждах хора, които можеха само да усилят мъките ми. Реших да остана тук. Бях намерил място за покаяние и убежище.
На другия ден се завърнах на парахода си, който бях нарекъл „Маджи“. Седнах на палубата и плаках, докато слънцето залезе. Стори ми се, че плача над собствения гроб.
После отидох в машинното отделение, запалих огъня в котлите и затворих всички кранове, след което бързо излязох на брега, скрих се зад една канара и чаках да видя какво ще стане.
Чу се тътен и морето бе покрито с останките от кораба. Това бяха останките на моя живот, който сам разруших на късове. Оттогава живея самотен на този остров. Убих другарите ти, защото ми заприличаха на неприятели, които са дошли да смущават спокойствието и спомените ми. Но през първата нощ, когато, без ти да ме виждах, те наблюдавах, хубостта ти ми напомни за оная, която не можа да бъде моя жена. Затова те откраднах. Ще те държа тук и ще те гледам, но ще убия и последния ти приятел, тъй като той може да те вземе от пещерата ми.
— Патрик Пърсифъл, ти няма да сториш това!
Изговаряйки тези думи, Херманса сложи нежно ръка на рамото му.
— Не знаеш ли, че твоята жена Маджи и майка ти те виждат от небето и са постоянно с тебе? — продължи тя. — Колко ли са плакали, когато са видели, че си убил подло стария, храбър моряк и принца. О, Патрик, Бог ти е изпратил двама другари, за да се срещнеш пак с хора, които да те утешат. Човек трябва да живее с хора. Ти знаеш, че самотата събужда животински инстинкти в човека и го прави зъл и способен да върши лоши работи. Ела, бедни многострадални човече! Ще те заведа при моя приятел и той ще ти стане обичан брат.
Порой сълзи потекоха от очите на нещастника, когато Херманса заговори така нежно с него. След това той се наведе и целуна ръцете й.
Дивакът беше опитомен.
— Заведи ме при брат си — промълви той.
— Патрик, сега не мога, защото е вечер — отговори младата жена.