— Добрият Мишонет — изрече Драйфус. — Това негово известие ме поуспокоява донякъде. Поне зная, че Андре се намира под негова закрила.
Мишонет надраска тази бележка, сложи я в лулата и преструвайки се че ще я задали, накара Гаспар да я хвърли. Така въздухоплавателят направи точно това, което Мишонет желаеше и очакваше. Въобще, старият подофицер бе много по-хитър, отколкото мислеха Помпадура и Гаспар.
— Балонът е паднал в Белмари — каза Матийо, — или близо до това село. Франсоа да впрегне конете — искам веднага да замина.
— В Белмари ли? — запита Жоржина. — Тогава да дойда с вас, бих могла да ви бъда полезна.
— Така ли? — удиви се Матийо.
— Да. Нима забравихте, че съм от там?
— Бързайте тогава, пригответе се и след пет минути тръгваме…
Франсоа караше бързо. Файтонът препускаше по шосето Париж — Версай, като във всяко село спираха и питаха не е ли паднал наблизо балон. Навсякъде казваха, че са видели балона, но къде е паднал — никой не знаеше. В два часа след полунощ най-сетне пристигнаха в Белмари. Жоржина помоли Матийо да спрат в бащиния й чифлик. Файтонджията потропа на вратата и скоро се чу-силен кучешки лай.
— Грайф — извика Жоржина, — Грайф, аз съм.
Лаят бе заменен от приятелско умилкване.
Наемателят Кестнер дойде бързо. Той прегърна дъщеря си и сърдечно поздрави Матийо Драйфус, но все пак не скри, че е учуден и дори обезпокоен от това нощно посещение.
— Няма ли, Жоржина, да влезете вкъщи с господин Драйфус? — попита той дъщеря си.
— Не, тате — отговори полугласно момичето, — ти знаеш, че никога не ще стъпя в къщата, която принадлежи на Леон Бернард. Тате, не сте ли виждали балон наблизо?
— Знаят ли вече в Париж за нещастието, което се случи?
— Нещастие, нещастие, ли казвате? Какво стана с балона? — намеси се Матийо с треперещ глас.
— Падна на релсите, влакът премина през коша и смаза всички, които бяха в него.
Жоржина изхлипа, а Матийо политна. След малко се опомни и попита:
— А всички ли са мъртви?
— Единият само — другият е в болницата.
— Мъртвият момче ли е?
— Не, мъж.
На Матийо му просветна.
— Раненият не може още да каже името си, но се вижда, че е стар войник.
— Мишонет — извикаха двамата нощни посетители в един глас, а Матийо допълни:
— Но какво е станало с момченцето и жената?
— Нищо не знаем за тях. Намериха само един ранен и един умрял.
— Заведете ме при ранения — помоли Драйфус.
— Сега ли, в полунощ?
— Да, веднага. Трябва да го видя и да говоря с него на всяка цена.
Тримата след няколко минути вече влизаха в къщата, служеща за болница на Белмари и околните села.
Те отидоха до леглото на подофицера, което беше скромно, но чисто.
— Тъй вярно — каза болният.
— Къде е детето?
— Бегом, напред, готови и огън! Мелницата, атакувайте мелницата, неприятелят е там.
— Не ме ли разбра? — изпадна в отчаяние Матийо. В този миг болният се поопомни и силно извика:
— Мелницата, старата мелница! — и после пак изгуби съзнание.
— Намерете фенери — каза Жоржина. — Да дойдат няколко решителни мъже. Ще ви заведа, господин Драйфус, аз разбрах стария подофицер.
26.
До полунощ в старата мелница владееше мъртва тишина. Обезобразената лежеше до стълбата, която водеше към втория етаж, а до нея спеше детето. То сънуваше блажения сън на невинността, а жената беше измъчвана от ужасни кошмари.
По полусьборената стълба слизаше сянка на мъж. На лицето му нямаше нос, ушите липсваха, а празните кухини на очите му придаваха още по-зловещ вид. То не приличаше на човешко лице.
Този човек беше Мъртвешката глава. Никой в Белмари не подозираше, че слепият е подпалил чифлика, ала селяните се бяха настроили против Кестнер, задето беше прибрал това чудовище при себе си и му даваше подслон. Те мислеха, че този ужасен човек е докарал нещастието на чифлика.
След злополуката слепият отиде в приюта за болни, ала види се не му е харесало там, понеже един ден изчезнал. Оттогава той живееше в тайнствената воденица и чрез усета си, с който слепите са надарени, беше претършувал всички нейни кътчета. Нужните му за живеене средства той или изпросваше, или доставяше чрез кражби. Макар и сляп, крадеше много майсторски от близките чифлици кокошки, яйца, луканка, сирене, хляб. Когато просеше, отиваше на шосето за Париж и минувачите охотно му даваха по някоя пара. Той беше много хитър — не купуваше нищо от Белмари и в селото всички мислеха, че е изчезнал.
Обезобразената се събуди с писък. Студена ръка погали лицето й. Едновременно се чу и глас:
— Тя е. Ха-ха, ха-ха, по гласа я познах, ето и белега, който й остана от рязването с моя нож. Помпадура, Помпадура, мила ми невернице, този път не ще ми избягаш.