Обезобразената се вцепени. Това не беше сън, а действителност. Но скоро се опомни.
— Ще те удуша — изстена слепецът. — Днес, няма, да ми избягаш. Сега си муха, която се е оплела в паяжината, а аз съм паякът, който ще те убие и ще изсмуче кръвта ти.
Помпадура нищо не отговори. Само се бореше с всички сили, тъй като знаеше, че ако не успее да се откопчи от ръцете на слепия, няма да има вече надежда да се спаси. В своя смъртен страх тя успя да стане от пода. Мъртвешката глава скъса дрехите на жената и изрева като звяр, когато неочаквано се разнесе детски глас. Той се ослуша.
— Какво е това? — запита той. — Не сме сами. Тук има дете.
Той изпусна Помпадура и се ослуша отново.
— Избавих се — изкрещя жената и удари с пестник слепия по челото.
Мъртвешката глава се олюля и извика. Обезобразената вече стигна до вратата на воденицата. Тя я отвори и хукна да бяга в мрака. Разярен, слепият я следваше, а от устата му течеше кървава пяна и непрекъснато ругаеше. Изглежда той познаваше местността по-добре от Обезобразената, защото тичаше бързо. Беше хванал един кол и с него гонеше жената. Мракът не позволяваше на Обезобразената да бяга бързо, както искаше, докато това не пречеше на слепия.
Дъщерята на Казота вече не мислеше за детето, което с голяма мъка беше откраднала, а гледаше да се спаси от ужасния си преследвач. Разстоянието обаче между нея и него постоянно се скъсяваше. Тя вече чуваше свистенето на кола, с който замахваше Мъртвешката глава, за да я удари. Обезобразената отскочи назад.
— Ще те убия, вещице!
Колът се завъртя над главата й. Помпадура отново отскочи настрана. Дървото удари в земята.
В същото време ужасен вик разцепи въздуха и се чу плискане на вода. Слепият се ослуша, а след малко се изсмя злобно.
— Паднала е в реката — разбра той, — и ще се удави. На добър ти час, Помпадура. Тази река ще занесе надутия ти труп в Сена, а оттам в морето.
И наистина Мъртвешката глава не се бе излъгал. — В бързината жената не забеляза, че се намира накрая на една стена, която се спускаше стръмно в реката. Помпадура падна през глава във водата, а вълните я покриха. Тя плуваше добре, но неочакваността на падането в студената вода я вцепени. Едва се движеше. Реката бързо я повлече като парче хартия. Ушите, ноздрите и устата й се пълнеха с вода, щом се опитваше да диша. Не изгуби съзнание, но чувстваше, че краят й е дошъл.
Удари се в твърд предмет. Беше пън, който плаваше по реката. Обезобразената се хвана за него, а след малко той се приближи до брега, където се издигаха високи върби с наведени до водата клони. Помпадура се хвана за тях и бързо излезе на брега. Тя лежа няколко минути във върбовия храсталак, който я скриваше. Обезобразената още се страхуваше, че преследвачът й може да я стигне, въпреки че тя, за щастие, се намираше на отсрещния бряг на реката. Но наоколо беше тихо. Изглежда слепецът се бе върнал в мелницата.
Помпадура стана предпазливо и се отдалечи от брега. Дрехите й бяха мокри, косата й беше разплетена и тя трепереше от студ. Жената тръгна направо през нивите, само и само да се отдалечи от мелницата, където се криеше най-големият й неприятел. Тя вървеше без да знае накъде отива и на сутринта стигна до шосето, което водеше за Париж. Вече час вървеше, а през това време я тресеше силно и се страхуваше да не припадне. Настигна я селянин с покрита кола, който караше зарзават в града. Той й позволи да се качи срещу един Наполеон възнаграждение и тя се излетна върху сеното, което се намираше в колата. Така Обезобразената стигна в Париж. Тя беше спасена от ужасната опасност, но не беше постигнала целта, за която се бе изложила на толкова изпитания. Детето на капитан Драйфус, което трябваше да открадне по заповед на черния майор, беше неизвестно къде.
През това време Мъртвешката глава се бе върнал в мелницата. Жената, която ненавиждаше повече от всички свои неприятели на света, беше избягнала неговото отмъщение. Слепецът беше сигурен, че тя е паднала във водата, но това не доказваше, че се е удавила. Какво не би дал тази жена да издъхне в ръцете му.
Когато се качваше по стълбите на старата мелница, дочу слабо хълцане. „Детето, което е водела със себе си“, разбра той. Да, то му остана, то се намираше в неговите ръце.
Страшна мисъл блесна в главата му.
— Това дете — каза си той — е детето на Помпадура! Тя го е родила преди да се венчае за мене и го е скрила. Навярно го е дала в някое село да го отгледат и сега е искала да го заведе в града. Възможно е черният майор да е неговият баща. Той често посещаваше дома на Казота и познаваше хубавата Помпадура. Всичко ми стана ясно. За това, значи, са дошли Естерхази и Помпадура в Белмари, когато подпалих къщата на Кестнер. Дошли са били, за да видят детето.