Рихтер едва не изхълца от радост:
— Детето! Ха-ха-ха, детето! Царю на ада, благодаря ти, че си ми оставил отмъщението, което е сто пъти по-страшно, отколкото, ако бях удушил нея. Можеш да разкъсаш една майка на парчета и тя не ще протестира, ако с това може да откупи живота на детето си. Обаче, ако убия детето, а нея оставя жива, това ще бъде за нея по-страшно от смъртта…
Слепецът бързаше да влезе в мелницата, като следеше гласа на детето, което плачеше, но чиито ридания не трогваха жестокото му сърце. Той хвана ужасеното същество, притисна обляното му в сълзи лице на гърдите си, за да задуши плача му и заедно с него излезе в нощта.
В едната ръка държеше жертвата си, а в другата носеше бастун, с който опипваше пътя, по който вървеше. Движеше се бързо и се спря само за миг, за да се ослуша да не би някой да го следва. Така вървя около час с малкия Андре. От време на време слепецът мърмореше нещо и повтаряше: „Нейното дете, то е в ръцете ми, нейното дете“.
Най-после стигна гората. Слепецът чуваше шумоленето на листата на дърветата и навлизаше все по-навътре в нейната мрачина. Детето спеше. Мъртвешката глава спря. Луната беше изгряла и осветяваше дърветата и мъха, който като килим покриваше земята. Слепият престъпник остави момченцето на земята. След това взе да опипва близките клони.
— Този е здрав и удобен — каза той, като напипа дебелия клон.
Убиецът извади въже от джоба си, привърза единия му край за клона, а на другия направи примка. След това извергът се наведе над спящото дете и то събуди.
— Хей — извика той. — Ставай!
Андре разтреперан изпълни заповедта. Мъртвешката глава бързо му съблече палтото.
— Знаеш ли да се молиш? — запита той и го стисна между коленете си. — Моли се!
Детето сви ръце, сълзи покапаха по лицето му и с треперещ глас започна:
— Аз съм още малък, моето сърце е чисто и никой няма в него, освен Бог.
— Добре — изкикоти се слепият. — Стани!
— Не съм свършил още молитвата си — каза малкият и продължи с тъжен глас: — Всемогъщи боже на небето, върни ми скоро милата ми майчица и добрият ми татко.
— Ще ги намериш — изкрещя злодеят и хвана Андре, за да го вдигне.
Нищо не беше в състояние да смекчи сърцето на този изверг. Може би ако Мъртвешката глава виждаше, щеше да се трогне от погледа на детето. Ала злодеят беше сляп. Той и не чувстваше нищо, защото отдавна в него чувството на състрадание бе притъпено и единствено мисълта за отмъщение го занимаваше.
— Незаконното дете на Помпадура и черния майор, иди в ада — изкрещя злодеят и хвърли примката през главата на невинното дете.
Ала Андре хвана въжето.
— Махни си пръстите или ще ги отрежа — кресна му извергът.
Внезапно върху него се стовари черна сянка, която досега се намираше в гъсталака. Сянката блъсна Мъртвешката глава и той се търкулна на земята. Тя освободи Андре от примката, нежно го хвана за ръка и избяга с него в гъсталака. Когато слепецът се надигна, сянката беше отдавна изчезнала. Мъртвешката глава чу лудешки смях.
— Това не е Помпадура — каза си объркан, — това е друга жена. Но коя е?
Нямаше време дълго да мисли върху това, защото знаеше, че са го наблюдавали при ужасното му дело и се боеше, че ще бъде наказан. Ослуша се и бързо побягна.
Жената държеше Андре в ръцете и с всички сили бягаше с него през гората. Тя притискаше нежно детето до гърдите си, страхувайки се сякаш да не й го отнеме някой.
Непознатата беше облечена в дрипи, къдрите на черната й коса се вееха, а по красивото й лице се виждаха следи от големи страдания.
— Мълчи, мило дете, мълчи — шепнеше тя на детето. — Ти си при твоята майка. Черният майор няма да те погребе пак. Почакай, скоро ще изгрее слънцето и с него ние ще се възнесем на небето. Ти вече няма да лежиш в студения мрачен гроб.
Без съмнение, жената беше луда. Изнемощяла, след половин час тя седна на един пън. Непознатата погледна малкото момченце в очите.
— Мили ми Алфред, аз съм твоята майка. Ала момченцето стана и уверено рече:
— Ти не си моята майка и името ми не е Алфред.
— Тъй ли? Ха-ха, че ти по-добре ли го знаеш от майка си? Че кой си?
— Името ми е Андре Драйфус и баща ми е капитан.
От гърдите на жената се откърти силен вик.
— Неговото дете, неговото дете, не моето! — каза с плач лудата. — Синът на капитан Драйфус е в ръцете на Клаудина Лорет, на която той изневери и която заради това го съсипа. Хей, пейте, птички, Клаудина Лорет не е лоша. Докараха я до полуда в лудницата на коварния доктор Дюбоа, ала тя избяга. Тя иска да поправи грешката си, да освободи мъжа, заради когото е направила такъв голям грях. Мило дете, обично ми дете, аз обичах от сърце твоя баща. Как бих могла да ти сторя зло, когато аз… Слушай, черният майор иде. Да се махнем. Да литнем, да бягаме, да изчезнем.