— Ако тя се е влюбила, ще ви сполети същото, каквото е сполетяло часовникаря. Кой знае с кого ще се сватосате, когато се събудите някоя сутрин.
Панталон удари с ръка толкова силно по масата, че чашите подскочиха, а старият му съсед почти падна от стола.
— Дотам е дошло значи — изръмжа доставчикът, чието лице се беше зачервило. — Пишат си тайни писма, имат си шифър с цифри, правят ме на луд. О, ще ви, ще ви…
Изговаряйки последните думи, той хвана нещастния часовникар и толкова силно го задърпа, че белобрадият човек се разтрепера като лист на вятъра.
— Не ме убивайте — замоли той, — кълна ви се в честта и съвестта си, че не съм аз любовникът на Одета.
Изведнъж Панталон пусна часовникаря и се засмя.
— Всичко е глупост! — наля той коняк в чашата си. — Професоре, ние не сме на вярна следа. Тази бележка не може да бъде за Одета. Там, откъдето е дошла тя, не растат любовници.
— Защо не?
— Защото тази хартийка, която казвате, че е тайно писмо, е пристигнала от Дяволския остров.
— Няма ли там мъже?
— За надзирателите ли говорите? Знам, че Одета не иска никого от тях.
— Където има надзиратели, има и пленници.
— Вие луд ли сте, професоре? В мъртви призраци ли ще се влюби тя.
— Призраци, които имат кости и плът. Младите момичета лесно се влюбват в някой блед красавец и ако си спомните за нощните разходки на Одета…
Панталон изхърка глухо и седна на близкия стол. Часовникарят му даде студена вода, защото се уплаши да не получи удар.
— Не искам вода, коняк искам! — отблъсна чашата той и като се опомни, извади от портфейла две банкноти по сто франка.
— Ще ви дам тези пари, професоре, ако до утре успеете да ми кажете какво означават цифрите.
— Бъдете спокоен, майстор Панталон, утре ще знаете кого е избрала за свой любовник от Дяволския остров Одета.
— Ако е направила това, нека я вземе дяволът — измърмори пияният, главата му увисна и скоро заспа.
Часовникарят взе бележката, остави го да спи и отиде у дома си. Сложи очилата и започна да дешифрира цифрите, но въпреки усилията си, не можа да разбере нищо.
— Това е любовно писмо — каза си той, като се почеса зад ухото, — значи непременно е спомената думата „любов“. Професорът, който мислеше, че думата „любов“ е ключ на писмото, започна да разгадава цифрите. Но след три часа работа дойде до заключение, че нищо не може да разбере. Това ужасно го разсърди. Той гледаше заканително числата и мърмореше:
— Всичко ще узная, щом успея да отгатна първата дума!
Одета се върна чак вечерта. Беше много развълнувана и добре че баща й спеше, защото иначе щеше да забележи тревогата й. Момичето седна до прозореца, закри с ръце лицето си и се замисли. Съдбоносният час, който щеше да реши нейната участ, както и тази на петимата храбри мъже, бе настъпил. Тя искаше да избяга с любимия си. Пленниците от Дяволския остров бяха решили щом се мръкне да напуснат скалата, където бяха преживели толкова мъки, и да се устремят към свободата. Дали вятърът и вълните щяха да помагат на нещастните пленници? Дали салът им нямаше да се разбие в някоя подводна скала и вместо свобода да намерят смъртта си сред вълните?
— Не, не — тръсна решително глава Одета. — Не искам да мисля за това. Аз сама избрах съдбата си, любовта ми ме кара да постъпя така. Не мога да живея без Ервин. По-добре ще е да умрем заедно, отколкото да бъдем разделени! Амур ще ни закриля. Той ще помогне и на капитан Драйфус да се върне в прегръдките на вярната си жена. Заради него Бог ще се смили и над нас.
Мъж като Драйфус не трябва да загине на този прокълнат остров.
Слънцето изпрати последните си лъчи през прозореца и скоро нощта забули Каена и морето.
— Ние сме щастливци — каза си Одета, — облаците забулват небето и нощта ще бъде тъмна, а тъмнината е благоприятна за бегълците. Това е добър знак.
Тя се канеше да излезе от къщата. Беше още рано да се отправи за Дяволския остров, тъй като Ервин я чакаше в девет часа, но понеже баща й спеше, беше по-лесно да се измъкне сега. Ако Панталон се събудеше, можеше да й попречи. Реши да излезе веднага и да се поразходи с издълбания си съд край острова.
През деня беше купила всичко нужно за бегълците и скришом го бе пренесла в лодката, която беше почти препълнена. Оставаше само да сложи шапката си, да вземе наметката си и да тръгне. За сетен път тя стоеше пред своя баща.
Момичето развълнувано гледаше спящия. Той не се отнасяше добре с нея и тя не можеше да почувства към него истинска обич. Ала въпреки това беше неин баща. Едри сълзи покапаха от очите на Одета. Наведе се над него и тихо го целуна по челото.
— По дяволите тази вода — избъбра Панталон, комуто се стори, че часовникарят го пръска със студена вода. — Проклети цифри — седем, осем, четиринадесет — двадесет и две.