Най-после офицерът легна. Той дълго не можа да заспи. Облегна глава на ръката си и се размечта. По мъжественото му лице се настани онази меланхолия, която обзема синовете на степите, когато се влюбят или когато престанат да обичат. Най-после сънят го надви и той заспа. Всички спяха, освен стария подофицер и един млад казак на пост.
Младият офицер беше спал само два часа, когато някой го разтърси за рамото. Пред него стоеше старият подофицер.
— Хетмане — докладва той, — един свещеник желае да говори с вас.
— Свещеник ли? — запита офицерът учуден. — Как е дошъл в степта? Какво иска от мене?
— Не знам, може би ще ви помоли да пренощува при нас.
— Запали свещта и го доведи. След малко влезе млад калугер.
— Добър вечер, синко — каза той.
— Добър вечер — отвърна офицерът. Калугерът се огледа предпазливо в палатката, за да види дали е сам.
— Вие ли сте хетманът Михаил Михайлович? — запита с кротък глас.
— Да, отче!
— Изпратен съм при вас. Идвам от Тоболск, за да изпълня една заповед на митрополита.
— Говорете тогава.
— Това, което ще ви кажа, е волята на едно по-високопоставено лице — продължи калугерът. — Самият патриарх на Петербург изпрати тази заповед до митрополита.— Кажете ми, Михаил Михайлович, на кого се подчинявате най-много?
— На царя, докато Бог или неговият земен наместник — патриархът, не ми заповяда нещо друго — отвърна офицерът, без да мисли.
Калугерът кимна с глава.
— Михаил Михайлович, вие сте верен син на църквата. Патриархът ще ви възнагради на земята, а Бог — на небето. Чуйте ме.
Калугерът седна на походния стол.
— В Иркутск ли ще отведете заточениците? — запита той.
— Да, отче, в живачните рудници, намиращи се около езерото Вайкал.
— Между пленниците има едно младо момиче, което се казва Павловна Мирович.
Михаил Михайлович изгледа учуден калугера.
— Момичето се намира тук — каза той. — Доколкото знам, парижката полиция го е предала като нихилистка, която искала да убие царя. Според мен, обаче, момичето е невинно.
— Може би се мамите. Момичето е под покровителството на патриарха и всички чеда на църквата трябва да го защищават.
Истинското име на клетницата е Павловна, княгиня Панин. Майка й също е от благороден произход — казваше се баронеса Катерина фон Острау.
— Веднага схванах, че е от благороден род — промълви зачуден хетманът.
— Патриархът е бил приятел на стария Панин — дядото на Павловна — който юнашки се е борил за свободата на Полша и сложил главата си на ешафода. Бог да успокои душата му. Що се отнася до момичето, вие хетмане, сте длъжен да го пазите от всякакви злини и да му осигурявате всички улеснения по пътя до Иркутск.
— Наистина ли ще я отведем в мината? — разтревожи се хетманът. — Тази нежна девойка не би изтраяла и година в рудниците край Байкалското езеро. Щом патриархът ми заповяда, ще я кача на коня и ще я отведа на сигурно място. Не искам и да зная за службата си, а за греха, който ще направя, като престъпя войнишката си клетва, ще бъда ли опростен от патриарха?
— Ще бъде взето под внимание вашето предложение — кимна калугерът. — Ще кажа на митрополита, а нека той да съобщи на патриарха. Пазете и защитавайте младата княгиня, за да не й се случи някакво зло. Аз свърших моята мисия.
Той стана и благослови младия офицер.
— Нощем ли искате да пътувате за Тоболск? — попита офицерът.
— Чакат ме в манастира. Вашият подофицер е нахранил коня ми, а от разбойници няма какво да се боя — те не нападат духовно лице и ще е по-добре, ако никой не види, че съм бил при вас.
— Тръгвайте тогава. Ако имате нужда от нещо, винаги съм на разположение.
Калугерът излезе от палатката, възседна коня и замина.
С изгрева на слънцето заточениците продължиха пътя си. Всичко си беше така, както бе по-рано. Само. Питу не яздеше до хетмана, а ту отиваше напред, ту оставаше назад, но където и да беше, старият подофицер биваше все с него.
След нощния разговор младият хетман се отнасяше с голямо уважение към Павловна. Той даде заповед да махнат тежките й окови, които носеше до вчера, и я окова в по-леки, а когато тя се оплака, че е уморена, разрешиха почивка.
— Това псе я харесва — избъбра Питу, забелязвайки всичко, — но ще му разваля плана, като стигнем в Тоболск.
Къщите на Тоболск все по-ясно се очертаваха и при залез слънце заточениците стигнаха вратите на големия сибирски град. Настаниха заточениците в болницата, изградена от дъски. Две години преди това в града бе върлувала шарка. В течение на три месеца в това дъсчено помещение умряха много повече хора, отколкото по-рано за пет години. За клетите пленници, обаче, които бяха осъдени на бавна смърт, помещението бе твърде хубаво, макар че то не беше дори дезинфекцирано.