— Знаете ли, че липсват две копчета от палтото ви? Чудно ми е, че вие като французин не обръщате внимание на тоалета си.
— Извинете, господине — отвърна Питу, — копчетата трябва да са се откъснали оня ден. Помня, че бяха на палтото ми, защото бях закачил на тях камшика си.
— Копчетата са в моите ръце — съобщи Павловна. — Борейки се с този човек, аз, без да искам, ги откъснах от палтото му.
— Господин Питу, бихте ли потвърдил още веднъж, че не сте закачали заточеницата? — градоначалникът стана от мястото си. — Вие сте клетвопрестъпник!
Питу побледня и се дръпна назад.
— Искам още днес да телеграфирам в Петербург. Ще се оплача на френския посланик.
— Можете да го сторите, ако имате възможност. За това, че сте оскърбил един руски офицер и за клетвопрестъпничество ви осъждам да ви се ударят двадесет и пет камшика. Присъдата да се изпълни веднага!
— Луд ли сте, господине — изкрещя Питу. — Как смеете да заповядате да бият един висш френски чиновник, който е направил голяма услуга на руското правителство…
Градоначалникът позвъни. Веднага се появиха казаци.
— Отведете заточеницата.
Двамата казаци отведоха Павловна, която бе изпратена от любопитните погледи на хетмана.
— Ще видя кой ще ми попречи да напусна залата — изпъчи се Питу. Той се затича към близката врата, но го посрещнаха пет щика.
— Да дойдат двама казаци! Вържете този мъж и му ударете двадесет и пет камшика.
— Варвари, демони, азиатски разбойници — разкрещя се Питу.
Казаците го хванаха и го свалиха на пейката, на която неотдавна седеше хетманът. Те го съблякоха и го вързаха за пейката.
— Казаци, запомнете, че този клетвопрестъпник е обидил вашия хетман.
Двамата казаци, които бяха определени да изпълнят наказанието, си запретнаха ръкавите. После извадиха камшиците. На краищата на тесните ремъци имаше малки калаени топчета.
— Милост — извика синът на Соломон Дулсети, — ще искам прошка от хетмана, ще му целувам краката, ако поиска, само не ме бийте, не ме мъчете. Боже милостиви, ще умра в ръцете на тези варвари.
— Едно, две, три! — изкомандва градоначалникът.
Камшикът плющеше и там, където попадаха ударите, оставяха кървава диря. Питу ревеше като животно. Задните му части приличаха на поле, орано с кървав плуг. Бяха му ударени точно двадесет и пет камшика. Казаците облякоха комисаря, без да обръщат внимание на раните му.
— Занесете ме в колата — простена французинът като се опомни. — По-добре е да страдам, отколкото да остана тук. Ще се махна оттук, ще замина за Екатеринбург. Там ще се излекувам и после, драги градоначалнико, ще чуете нещо и от мене.
Питу се опита да стане, макар че по панталоните му потече кръв.
— Ще останете тук! — заповяда градоначалникът. — Ще чуете една присъда на Върховния съд в Петербург, която се отнася до вас.
— Присъда, присъда ли? — прошепна Питу сломено.:
Градоначалникът плесна с ръце. Зелената завеса се повдигна още веднъж и се яви друго лице.
Питу се ужаси и главата му увисна на гърдите. Комисарят позна чиновника, който го бе завел в библиотеката на петербургската тайна полиция, откъдето той, след като го напи, открадна „Хрониката на опетнените“.
— Този е подлецът — извика изпадналият в мизерия мъж. — Този е разбойникът, който открадна най-ценната книга от библиотеката на тайната петербургска полиция. А мене погуби — децата ми гладуват, моята жена непрестанно ми се кара, целият ми живот е съсипан. Ще те удуша, куче такова!
Нещастникът се нахвърли върху Питу и започна да го дращи по лицето и по врата с ноктите си. Казаците едва изтръгнаха гърбавия от ръцете му. Той вече не приличаше на онзи, който беше преди. Беше унизен, бит и за един час беше остарял с десет години.
— Питу — погледна го градоначалникът, като разтвори документ, на който се виждаше голям печат, — слушайте присъдата си: Вие сте откраднал важна книга от петербургската полиция и имате в ръцете си тайни, чрез обнародването на които можете да нанесете голям удар на руската аристокрация и с това тя да изгуби авторитета си в отечеството и в чужбина. Върховният съд в Петербург ви осъжда да работите доживот в живачните рудници край Иркутск. Негово Величество царят е подписал присъдата.
Изтощен, Питу падна на пейката и загуби съзнание. Казаците го оковаха и го изнесоха навън, където чакаше кола, в която беше впрегнато голямо куче. Откараха го в болницата при другите заточеници.
— Той ще пътува с каруцата си — каза високият Иван, който стоеше на вратата и наблюдаваше сцената. — Нали казах на господин Питу, че ще се погрижа за изпращането му — двадесет и пет камшика му дадох за из път. Да, ние, руснаците, сме гостоприемни хора!