Той седна на масата и написа бележка, с която съобщаваше на началството си, че иска отпуск за четиридесет и осем часа, тъй като майка му лежи на смъртно легло. После извика слугата си Баптист, даде му писмото и обясни, че ще пътува. Графът облече шинела си, скри документите във вътрешния си джоб и излезе. Но едва бе изминал пет крачки и го спря един телеграфен раздавач.
— Вие ли сте господин Естерхази?
— Да.
— Има телеграма за вас.
Естерхази взе телеграмата, върна се у дома и я отвори. Студени тръпки побиха тялото му. Той остана толкова изненадан, че без малко щеше да припадне. Бързо прочете още веднъж телеграмата на глас:
„До граф Естерхази, майор от Генералния щаб — Париж
Майка ви е на смъртно легло и ви моли веднага да дойдете. Иска да ви съобщи някаква тайна. Побързайте, лекарят каза, че ще живее само още два дни. Абат Силван свещеник на общината Монтперди (Пиренеите).“
— Майко — помисли си Естерхази, — ти напразно ме викаш, не мога да чуя тайната ти! Ако изпълня молбата ти, ще пропадна. Не мога! Не мога!
Ужасна борба бушуваше в гърдите му. Единственото същество, което обичаше, майка му, го викаше в смъртния си час. Струваше му се, че чува нейния глас, че вижда как простира ръцете си към него. Не, не, не смееше да се остави на това благородно чувство, което владееше сърцето му. Мъчителите му бяха дали тридневен срок и той трябваше да се възползва от тези три дни! Майорът сложи телеграмата в джоба си, извади часовника и го погледна. Беше пет след обяд. В седем трябваше да хване бързия влак за Брюксел. С него трябваше да замине, ако искаше да види още жива майка си. Имаше два часа на разположение да се приготви за път. Беше твърде малко, а той имаше да свърши още много работа.
— Майко, ще умреш, без да ме видиш — пошепна черният майор. — Ще умреш, без да си ми поверила тайната си и без да си успокоила разбитото си сърце. Но ако знаеш каква опасност ме застрашава, сама щеше да ми кажеш, иди и се избави, тъй като животът е за живите!
Естерхази излезе бързо. Той тръгна към къщата на Казота. Знаеше, че там ще срещне Помпадура. Съобщи на любовницата и шпионката си, че трябва да замине, но не и за къде и за какво.
— Помпадура, преобрази ме така, че никой да не ме познае! — помоли я той.
Обезобразената беше свикнала да се подчинява безропотно на този мъж и да изпълнява всяко негово желание. Тя боядиса черната му брада с бяла боя, после му сложи сива перука и постави широка шапка на главата му.
— Всеки, който те види, ще помисли, че си италиански художник — огледа го критично тя.
— Чудесна идея! — зарадва се Естерхази. — Ще успея, защото зная добре италиански.
Казота донесе хубава пътна чанта. Тя беше ушита със сърма и имаше монограм „А.Ф.“
— Ще се казвам Алесандро Фраскети — реши черният майор. — Алесандро Фраскети, художник от Неапол.
Най-после той се погледна в голямото стенно огледало и остана доволен от промяната си. Хубавата пелерина, широката шапка, кадифеният жакет и широките панталони от същия плат му стояха много добре. Черният майор изглеждаше на застаряващ, но доста интересен и привлекателен мъж.
— Помпадура — обърна се той към любовницата си, — вярвам, че ще се намери още някоя и друга жена, която ще се влюби в мене, въпреки че съм с бяла коса и бяла брада.
Лекомислените думи събудиха неочаквано ревност в сърцето на Помпадура.
— Ти отиваш при жена! — проплака тя горчиво. Ужасната мисъл, че друга жена ще притежава любовника й още повече засили любовта й към него.
Естерхази се изсмя.
— Щях ли да дойда при тебе да ме преобличаш, ако имах намерение да се срещам с друга жена?
Обезобразената не беше доволна от този отговор.
— Кажи ми, защо напускаш Париж?
— Ще ме оставиш ли спокоен, ако ти кажа истинската причина за заминаването си?
— Да, ако ми кажеш истината.
— Вярно е, че отивам при друга жена. Обезобразената се разгневи.
— Коя е тя?
Лицемерният мъж й подаде телеграмата, която бе получил от болната си майка.
— Прости, мили мой — погледна го Обезобразената, — ти не знаеш, колко те обичам. Кажи ми защо се маскираш, щом ще отиваш при болната си майка?
— Защото имам неприятности в провинцията Гаскон.
Обезобразената малко се успокои. Черният майор се прости с нея, притисна я нежно до гърдите си и излезе. Току-що бе напуснал къщата, и Помпадура се втурна към двора и извика високо:
— Бижу, Бижу!
Джуджето изтича при господарката си.