Циганинът започна да целува краката на хубавата циганка, после притисна лицето си в полата й.
— Отговори ми, любима моя — стенеше той. — Отговори на въпроса ми, който цели пет години притискаше гърдите ми.
— Ще ти отговоря — каза тихо циганката. — Кълна ти се, че щом изгрее слънцето, ще знаеш на какво може да се надяваш. Нека тази нощ бъде моя, не желая през тези часове да бъда обвързана с някакво обещание. Не напразно съм те молила да ме доведеш на това място, искам да се възползвам от тази нощ, разбираш ли ме, Аладар, имам да разчистя една стара сметка.
— Да, разбирам, ти искаш да си отмъстиш?
— Може би — отрони Мелиора тихо и очите й светнаха.
— Ще почакам тогава. Донеси ми нещо да пия и ще те оставя сама.
Мелиора отиде в палатката и се върна със сребърна чаша.
— За любов или за отмъщение да пия? — запита циганският главатар, като допря чашата до устните си.
— Пий за двете — отвърна Мелиора. — Много често любовта и отмъщението биват под един покрив.
Аладар изпразни чашата.
— Днес виното ми изглежда горчиво — каза той, — навярно съм пил за отмъщение.
После се наведе и целуна края на Мелиорината дреха.
Циганинът едва стигна до леглото си. Изведнъж се почувства много уморен. Заспа бързо, защото Мелиора беше сложила във виното му приспивателно. Той току-що се бе отдалечил и старата подаде главата си пред завесата на шатрата.
— Отиде ли си? — пошепна тя.
— Няма вече от какво да се боим до утре — отвърна Мелиора.
— А Клаудина?
— Погрижих се за нея. Тя спи толкова дълбоко, че никой не може да я събуди.
Циганката се вмъкна в шатрата. Малка лампа осветяваше вътрешността. Клаудина лежеше на вълнено одеяло със затворени очи и дишаше равномерно. Тя държеше в ръцете си малкия Андре. Неговата глава беше опряна на гърдите й, а дългите му руси къдри висяха над рамото й.
Мелиора се наведе тихо и вдигна заспалото дете. Клаудина изохка, сякаш някакъв лош сън я измъчваше. Може би тя усещаше, че й вземат детето, но не можеше да се събуди.
Мелиора уви момченцето в топла завивка и излезе от шатрата. Старата тръгна след нея.
— Всичко е вече готово — прошепна тя на Мелиора, — затова не губи време. Знаеш брода на реката, а познаваш и пътя за замъка Красногорка. Колко пъти си го изминавала, откакто проклетото сладко чувство изпълни гърдите ти. Върви още един път по него, сега аз те изпращам. Бори се за своето право — имаш у себе си най-силното оръжие — детето му. Ха-ха, неговото дете! Той не знае, че отдавна го погребахме в Русия.
— Добре, бабо — прошепна Мелиора нетърпеливо, — зная какво трябва да върша. Тази нощ ще се реши, ще стане ли княгиня Дубиска владетелка на замъка Красногорка или ще бъде враг на този род. Сбогом, тази нощ ще се реши моята съдба.
Тя притисна детето до гърдите си и пое към реката. Старата циганка гледаше в огъня. Черни облаци дим се вдигнаха около него.
— Искрите светят — избъбра старата като безумна, — седем искри, седем зъбеца на княжеската корона — тя ще успее. Дявол те взел, гръм да те удари.
Всичките искри неочаквано изгаснаха.
— Ха-ха-ха, циганска любов, ти приличаш на този огън. Пламваш буйно и после изгасваш, за да настане мрак в душата.
С краката си тя размести тлеещите дървета, а смехът й продължаваше да звучи злокобно в тихата нощ.
35.
Красивата Мелиора вървеше бързо. Луната осветяваше самотния път по брега на реката. В случай че не е придошла, което се случва често пролетно време, когато снегът се топи, тогава има много места засипани с пясък, откъдето може без никаква опасност да се премине. Мелиора познаваше един такъв брод и лесно го намери. Като държеше детето в ръце, тя стъпваше по камъните и стигна бързо на срещуположния бряг. Като сърна се изкачи по височините, обрасли с върби. След това стигна и до гората на Красногорка. Там познаваше почти всяко дърво. Колко пъти през горещите летни нощи се е разхождала под ръка с любимия си из тъмните гъсталаци. Всеки храст й говореше, а всяко дърво й напяваше любовна песен. Всичко това бе обрасло с красива зеленина, а сега е есен и природата угасваше. Под краката й милиони пожълтели листа образуваха килими, по които тя стъпваше. Пред нея прелитаха изплашени нощни птици, чуваше се и далечен вой на вълк. Мелиора не се страхуваше. Тя знаеше, че тия животни са опасни само зимно време, когато не могат да намерят храна през големите снегове. Освен това знаеше, че вълците и циганите са добри приятели…