Циганката броди около час из гъсталаците. Най-сетне между дърветата се видя светлина и скоро излезе на скалиста равнина, на която се издигаше замъкът Красногорка, стар и с дълга история. По време на въстанията на маджарите за независимостта им, Красногорка е играл важна роля. Там, в големите прекрасни салони на двореца, са ставали съзаклятия и от дебелите стени на кулите маджарите са нанасяли не едно и две поражения на императорската армия.
Днес прозорците бяха осветени и както беше казал Аладар Форкаш — чуваха се музиката и виковете на Сватбари. Мелиора стисна устни, а ръцете й се разтрепераха. Той наистина беше се оженил.
Княз Стефан Дубиски, който беше й се клел, че никога не ще я остави, днес беше с друга жена.
Дали Мелиора не идваше късно? Тя не знаеше дали свещеникът ги е благословил, дали е съединил младата двойка пред бога и хората. Какво значи свещеникът пред любовта? — мислеше си тя. Един любовен дъх може да разруши връзката, която свещеникът е благословил.
Мелиора се вмъкна в замъка с твърдото решение да отнеме любовника си от законната му съпруга. Тя не мислеше, че с това ще разруши щастието на съперницата си, идваше да изпълни замисленото. Знаеше добре пътя и внимаваше само да не я види някой.
Мелиора обиколи кулата и отиде до канарите. Намери гъсталаците и влезе сред тях. Оттам започваше каменен канал, доста широк и висок, по който можеше лесно да се върви. Този канал минаваше под целия замък, служил някога по време на обсади за водопровод.
Като стигна до края му, тя отвори една желязна врата и се изкачи по стълба, която водеше в самостоятелна стая. Това беше спалнята на княз Стефан, от чиито осем прозореца се откриваше прекрасна гледка към околностите на Комарно.
Мелиора знаеше, че Стефан предпочита тази стая пред другите и че той все пак, след като гостите се разотидат, ще доведе тук младата си красива съпруга. У нея беше ключът от вратата: Мелиора го извади от пазвата си и го пъхна в ключалката. Тя се страхуваше да не са сменили бравата с нова, но страхът й се разсея, когато отключи. Погледна предпазливо към стълбата, за да види дали някой слуга не е наблизо.
Всичко наоколо бе спокойно. Тя се усмихна иронично, отвори вратата и влезе в брачната стая на младоженците.
В това време младоженците, заобиколени от гости, седяха на великолепно украсена трапеза. Младата княгиня Дубиска блестеше със своята красота и младост. Прелестта, чистосърдечието, което се четеше по лицето на това мило създание, бяха неописуеми. Тя с неизказана любов гледаше младия си съпруг. А княз Стефан Дубиски беше красив, елегантен мъж. Маджарски аристократ, който се различаваше от роднините си по златистожълтия цвят на косите. Той също гледаше влюбено младата си съпруга, но от време на време челото му се намръщваше.
— Драги ми Стефане, какво ти е? — прошепна младата жена. — Да не би да си болен или пък скръб да притиска сърцето ти? Или може би се разкайваш, че си ми подарил свободата си?
— Драга ми Юлиана — й отговори той нежно, — благословен е денят, в който мога да ти подаря името и златната си свобода. Обичам те и зная, че ще бъда щастлив с тебе. Но тъкмо днес…
Той замълча и мрачно обърна поглед към чашата си.
— Стефане, ти криеш някаква тайна — погледна го младата жена загрижено. — Открий ми всичко, аз съм твоя съпруга и трябва да споделям не само радостите ти…
— О, ангел мой, ще ти разправя всичко искрено и зная, че ще ми простиш…
— Доверието, с което ти ще се отнесеш към мене, още повече ще ме привърже и ние ще бъдем като истински съпрузи — едно тяло и една душа!
— Да избягаме от гостите, да отидем в стаята си, драга моя Юлиана.
— Да отидем — отвърна тя свенливо.
Гостите пиеха за здравето на младата двойка. Слугите поднасяха закуски, плодове, торти, сладкиши.
Но докато другите пируваха, младоженците изчезнаха. Стефан развеждаше младата си съпруга по стаите, докато стигнаха до една желязна врата. Той я отвори и двамата тръгнаха по тесен железен мост, водещ към кулата. Князът хвана младата си съпруга през кръста, защото тя се разтрепера, като погледна в страшната бездна.
— Мила, знам, че свят ти се завива, като погледнеш в тази пропаст — каза Стефан. — Оттук са били хвърляни преди няколко века много пленници, но благодарение богу, тези варварства принадлежат вече на миналото.