— Защо ме доведе в такава отдалечена стая, Стефане? — попита Юлиана.
— У нас има стар обичай, според който всеки владетел на замъка трябва да прекара в тази стая брачната си нощ. Не мога да наруша този обичай.
Разговаряйки, те стигнаха до кулата и спряха пред вратата на осмоъгълната стая.
— Тази врата има два ключа — единият е у мене, а другият…
— А другият? — попита Юлиана, като забеляза, че съпругът й млъкна и се изчерви.
— Другия ключ — каза князът — трябваше да предам на тебе, както е старият обичай, ала той е изгубен. Да влезем.
Той отвори вратата.
Изведнъж Юлиана спря като вкаменена на прага. Стефан я хвана през кръста и я заведе в стаята. Вратата се затвори зад тях. Те бяха вече в храма на своята любов. Дебели завеси покриваха всички прозорци, а стаята бе осветена от три светилника, прикрепени на стените. Приглушена червена светлина изпълваше стаята, която имаше осем прозореца, отдалечени на еднакво разстояние, а между всеки от тях висеше портрет в златна рамка. Това бяха портрети на красиви жени, ала по дрехите им се виждаше, че не са живели по едно и също време.
— Виждаш тук портретите на седем красиви жени. Това са последните княгини Дубиски, които са прекарали брачната си нощ в тази стая, а картината отдясно изобразява Венера — богинята на красотата. В нова рамка някога ще стои твоят портрет.
Юлиана не отвърна нищо, а само стисна сърдечно ръката на Стефан.
В стаята, постлана със скъпи източни килими, имаше малко мебели. Най-много място заемаше широко легло от розово дърво, над което се намираше гербът на княз Дубиски и балдахинът на графовете Найхоф. Цялото легло и златните подложки, на които бе поставен балдахинът, бяха украсени с рози и митри, а от двете му страни бяха постлани бели мечи кожи. Възглавниците бяха покрити с червени обвивки от коприна и злато.
Стефан прегърна младата си съпруга, целуна я и смъкна венеца и булото от главата й. Меката й копринена коса се разстла по красивата й снага.
— Днес трябва да бъда и камериерка — каза засмяно князът, — и ти ще ме извиниш, че съм малко несръчен. Ръцете ми треперят, когато се докосна до тебе.
Младата съпруга се изчерви и притвори очи. Стефан вдигна любимата си и я отнесе на канапето, намиращо се до леглото. Той коленичи до нея. Развърза връзките на обувките й, събу копринените й чорапи — като целуваше всеки пръст на краката й.
— Стига, Стефане, не, не — молеше младата невяста, — не така.
— Да, ти си права — каза русият мъж и наведе глава. — Устни до устни, гърди до гърди, така ще почиваме. Аз ще ти кажа на ухо моята изповед, която и в този свят час ме преследва като призрак.
— Нашата любов, Стефане, ще прогони призрака. Юлиана прегърна обичния си мъж.
— Слушай, моя мила Юлиана, едва сега узнах, какво е истинска любов. Сега, когато съм с тебе. Любовта е пратеник на Бога, тя слиза, за да направи хората подобри и по-благородни. Аз не знаех това допреди няколко години. Тогава любовта за мене беше само наслада от страстта, на която се отдавах. Аз обичах, трябва да кажа тази свята дума, една циганка.
Юлиана се сепна, ала в следния миг притисна още по-силно Стефан до гърдите си.
— Циганката Мелиора беше много красива — продължи Стефан — и тя употребяваше всички средства, с които си служат момичетата от нейния род, за да оплетат в мрежата си мъжа и да го докарат до лудост. Обичаше ли ме искрено, от сърце, не зная, ала тя ми дари всичко онова, което жена може да даде на мъж, и което кара всеки да поеме тежки задължения, дори и към една циганка. Един ден тя ми каза, че ще става майка и поиска да й се закълна, че ще призная детето, което ще се роди, и ще му позволя да носи гордото име на князете Дубиски. Тази клетва, Юлиана, аз не удържах!
Младият княз се изчерви и облегна глава върху гърдите на любимата си.
Зад портрета на Венера се чу слабо проплакване. Котка ли беше се промъкнала.
— По-нататък — прошепна тя, — какво се случи с нещастната и с детето?
— Мелиора роди момченце. В деня, когато тя идеше през гората, за да ми донесе детето и да реши неговото бъдеще, попаднала в ръцете на баща ми и неговите хора. Навярно някой му е казал за Мелиора и той без да ме предизвести, всеки ден я следял с хората си. В този ден я били с камшици, докато скъсали корсета и дрехите й. Ала Мелиора, това ми разказа един очевидец, не издала вик, а само притискала до гърдите си новороденото, като го пазела с тялото си. Тя стояла до стръмния бряг на реката. Отзад били слугите на баща ми, готови да я убият с камшиците си, а пред нея — бързо-течащата, смъртоносна вода. Обърнала се към баща ми с проклятие, което изрекла на цигански език и после се хвърлила с детето във вълните.