— Ужас! — извика Юлиана. — О, варварство човешко, докъде стигаш ти!
— Мелиора не загина — продължи князът, — тя знаеше да плува и всички се учудили, като я видели на другия бряг. Разправяха, че тя така е пазила детето, че то даже не се е намокрило. Изсмяла се демонски, тръгнала по брега и се върнала в лагера на циганите. Там я чакала полицията, която баща ми беше повикал и целият цигански лагер беше пропъден зад граница. Оттогава нищо не съм чувал за нея, вече пет години. Тя изчезна заедно с детето ми. Баща ми се разболя. Суеверните разправяха, че това е от проклятието на циганите. Той страдаше от сърце и лекарите го посъветваха да иде на бани в Тренчик, където те срещнах, драга ми Юлиано! Дотогава не бях обичал истински.
— Стефане, заклеваш ли се, че не си обичал циганката така горещо, както обичаш мене?
— Заклевам ти се — промълви княз Дубиски тържествено. — Желаех я, но не я обичах.
Юлиана прегърна радостно съпруга си.
— Ще ти простя всичко — отрони тя, — а ти забрави тия спомени, забрави ги щом си близо до моето сърце.
Горещи, искрени целувки съединиха за няколко минути влюбените.
Стефан скочи, очите му блестяха, лицето му гореше. Той изгаси всички лампи и вдигна копринените завеси на прозорците. Сребристата светлина на луната освети сватбената стая.
— Юлиано — прошепна той, — ти знаеш обичая на маджарите. През първата нощ невестата трябва да застеле леглото.
Юлиана, почервеняла от срам, стана и колебаейки се, се отправи към леглото.
— Обичам те — продума тя. — Обичам те неизказано много.
Тя хвана покривката и в стаята се разнесе силен вик. Бледа като стена, тя се олюля, а князът едва успя да я задържи.
— Какво ти е, драга ми Юлиано?
— Виж там — продума жената и посочи към леглото.
Младият княз видя вцепенен, осветено от бледите лъчи на луната, спящо малко дете — циганче.
36.
Най-напред дойде на себе си Юлиана.
— Погледни детето — рече тя, — то е твое, твоят син.
— Възможно ли е това — извика той, — как е стигнало тук? Дали Мелиора не е наоколо?
Той погледна плахо към портрета, на Венера. Страшна мисъл се появи в главата му, мисъл, която го накара да пребледнее като мъртвец.
Той хвана Юлиана, сякаш се страхуваше, че любимата му жена се намира в опасност и я отдръпна от портрета на Венера.
Юлиана се освободи бавно от прегръдките му.
— От какво се страхуваш? — запита тя. — Да не е от това дете? Гледай какъв ангел ни изпрати бог тази нощ.
Като че небето отговори: Стефане, всичко ще ти бъде простено, ако бъдеш добър баща на това дете и не го криеш от света, а с гордост му дадеш твоето име и титла, които се полагат на твоя син.
Княз Дубиски беше толкова развълнуван, че не можеше да проговори. Младата му жена го хвана за ръка и го дръпна към леглото.
— Колко е хубаво това дете — каза тя. — Как сладко спи! То прилича на теб, Стефане. Никаква следа няма от онзи скитнически род, това са твоите руси къдри, твоето бяло чело и твоите червени устни. Ангелът божи не може да бъде по-красив.
Хубавата невеста се наведе и целуна детето.
И мъжът почувства обич в сърцето си. Всичко бе забравено, страшните спомени, предчувствието за близката опасност, всичко се изпари пред бащинската любов. Той се спусна към леглото.
— Дете мое — проговори той, — дете мое, мое бедно любимо дете!
— Нашето дете — се чу нежен глас до него. Князът почувства ръката на Юлиана на главата си.
Той прегърна коленете на жена си и извика:
— Юлиана, мила Юлиана, разбрах те. Ти желаеш да станеш майка на моя син, на това намерено дете. Ти искаш да увенчаеш любовта ни и да прегърнеш този мой син, който ми е родила друга жена. Казват, че бог давал на някои ангели човешки образ и ги пращал между хората, за да ги направят по-щастливи и да ги поправят. Ти, моя мила, си такъв ангел, изпратен от небето.
Юлиана вдигна нежно детето.
— Не, мили Стефане, аз съм слабо човешко същество и имам чувствително сърце. Как мога да не бъда трогната от това дете, как да не се вълнувам от щастието, че твоят син ще бъде около мен? Да, кълна се в щастието, което бог ни дарява, че от този час нататък — гласът й звучеше тържествено — ще стана майка на това дете и ако бог благослови и мене с деца, те ще бъдат негови братя и сестри. Ще пазя този първи потомък на рода Дубиски. Нека това дете ни свърже завинаги, до смъртта.
— Хубава Юлиана, ти няма да изпълниш вричането си — проеча силен глас в стаята.
Младата стопанка се вледени от ужас, хвърли се в обятията на мъжа си, като го избута към средата на стаята.
Портретът на Венера бе изчезнал. В широката златна рамка стоеше неподвижно циганката, сякаш беше нарисувана. Луната осветяваше бледото й лице — изглеждаше като мъртва. Ала двете й светещи очи показваха, че хубавата жена е жива и в жилите й тече гореща кръв.