— Мелиора!
Не можеше да се опише ужасът, страхът и голямото вълнение, които бушуваха в тази единствена дума, изтръгнала се от устата на младия княз.
Още един път в стаята се чу:
— Мелиора!
— Да, Мелиора, циганката, която твоят баща би и позорно изгони зад граница, но която пак е твоя съпруга и майка на твоето дете.
Циганката излезе иззад рамката. Тя се приближи до княза и до разтрепераната му съпруга. Но Юлиана се вълнуваше не заради себе си, а за своя обичан съпруг.
— Назад! — извика князът. — Ти се промъкваш като враг, влязъл тайно в, моя замък. Заповядвам ти да стоиш далече от тази жена и да не я докосваш.
Циганката се изсмя подигравателно.
— Боиш се да не я омагьосам, а? — запита тя сериозно. — Или мислиш, че тази неопетнена жена ще се опетни, ако я докосна? Ако се е бояла от това, нека не стои тъй доверчиво в прегръдките ти. Моята чест пострада точно от това.
— Мелиора, напразно се мъчиш да ядосаш жена ми. Юлиана вече знае всичко — аз й признах онова, което съм имал с теб.
— Чух твоите признания, ала се уверих, че ти никога не си ме обичал и само слепотата на страстта те е хвърлила в моите прегръдки. Но не съм дошла да слушам от тебе всевъзможни любовни клетви, които никога не ще удържиш — вече не се нуждая от тях. Дойдох да търся своето право. Правото, което принадлежи на мен, а не на тази.
— Но за какво право говориш?
— За правото си да бъда твоя жена — извика циганката със светнал поглед. — Княжеската корона на Дубиски трябва да краси моята глава. Не онази там трябва да бъде в обятията ти, а аз — циганката Мелиора, защото съм майка на твоя син. Аз съм господарка на Красногорка.
Демонската жена стоеше гордо в стаята, сякаш наистина княжеската корона краси главата й и сякаш е дошла тук да й се поклонят, а не като жена, вмъкнала се крадешком през тайни входове.
— Мелиора — намеси се Юлиана, — ако не мислиш за друго, поне не разрушавай щастието на детето ти.
— На моето дете! — каза циганката строго. — Ха-ха, моето дете, моето дете!
Този смях толкова изплаши Стефан, че той отиде до леглото и простря ръцете си над детето, като че искаше да го защити от майка му.
Мелиора забеляза смущението му.
— Ако ти ме изпъдиш от дома си — каза тя, — поне ще ми позволиш да взема сина си.
— Не, не, той ще остане тук — извика Юлиана.
— Аз пет години съм се грижила за него — каза Мелиора строго. — Цели пет години съм се грижила за него и баща му нямаше да знае, ако бях умряла някъде в Русия. Възпитах Андре не като циганин, а като благородник.
— Мелиора — каза княз Стефан Дубиски тихо, — ти сама не вярваш в това, което каза сега. В обятията си държа моята жена, с която съм венчан пред Бога и пред хората. Аз я обичам и ще я обичам до смъртта си. А тебе, нещастна циганко, ще осигуря и обезщетя за всичко, което си претърпяла. Ще ти дам годишна заплата и ти ще живееш като графиня. Ще осиновя нашето дете и то ще стане пред целия свят княз Дубиски. Чула си всичко и знаеш, че моята благородна жена ще го гледа като свое.
— Значи — прекъсна го грубо Мелиора, — ти желаеш да ме заровиш жива под банкнотите си, да ме обсипеш със злато, за да не се покажа вече никога и да не те безпокоя. Аз нямам нужда, княз Стефан Дубиски, от твоите пари, а само от твоето име и моята чест, която ти ми отне. И циганката има чест. И аз съм от княжески род като тебе. Моят дядо беше избран за княз на всички цигани по света и ти си целувал малката синя звезда на гърдите ми, с която са белязани само потомците на циганския крал. Изгони тази, защото аз съм твоята жена!
— Ти си луда! Искаш ли да повикам слугите си, за да те изхвърлят.
Циганката се изсмя.
— Княз Дубиски, ти се показваш такъв, какъвто си. Достоен син на баща си. Повикай слугите си, нека още веднъж бият майката на твоя син. Заради него престоях дълго време във Франция и той говори по-добре френски, отколкото цигански. Запитайте го как се казва и той ще ви каже Андре Драйфус, защото така се казваше старият пенсионер-капитан, на когото бях дала детето да го възпитава за две години срещу добро възнаграждение, тъй като исках да бъде достоен за баща си, княз Дубиски, когато се върне при него.
— Добре си сторила, Мелиора — изрече с благодарност князът, — постъпила си благородно, като не си го оставила да израсне между дивите цигани. Бог ми е свидетел, че искам да ти се отплатя царски, но ти отблъскваш моята помощ.
Циганката размишляваше с наведена глава. Дали беше я трогнала ангелската добрина на Юлиана или благодарността на Стефан?