Иронична усмивка заигра край устните на Мелиора. После тя погледна презрително към вратата, зад която се намираше княжеската двойка, и последва слугата. Стефан Дубиски и Юлиана се бяха прегърнали и седяха до леглото, на което отново спеше Андре, синът на капитан Драйфус.
— В нашата къща се намира демонът — стенеше Стефан. — Нека Бог се смили над нас, за да не разруши щастието ни, както градушката опустошава пшеницата и студът убива първите цветове през нощта.
Юлиана целуна мъжа си и промълви:
— Любими мой Стефан, има средство, с което можем да попречим на демона, то е искрената любов.
— Да, мила моя, имаш право. На омразата ще противопоставим любовта, на лукавството — истината.
После всичко утихна, сякаш около устните на Венера, която беше пак на мястото си, се появи нежна усмивка.
На следната утрин в циганския лагер се разнесе вестта, че Мелиора и детето са изчезнали.
Тази вест се оказа лоша за няколко души.
Клаудина Лорет толкова се изплаши, че припадна. Тя остана още няколко часа в циганския лагер, като постоянно викаше, плачеше и се молеше, а после изчезна.
Аладар Форкаш не продума нито дума. От устата му не се изтръгна никакво оплакване. Той взе цигулката, преброди Вага и се упъти към Красногорка. Чака там, докато мръкна. Когато се появи луната, циганинът обиколи замъка като гледаше към осветените прозорци. През тях той видя една позната жена.
Аладар седна срещу този прозорец на една канара и започна да свири. Цигулката звучеше жаловито, молещо и тъжно през тихата нощ. Сякаш струните изразяваха и постоянно повтаряха вика на една измъчена душа: О, върни се, върни се!
Ала прозорецът остана затворен и скоро светлината изгасна. Аладар Форкаш продължаваше да свири. Цигулката вече звучеше ядно и застрашително — като някаква клетва за отмъщение, изразена с тонове. Струна след струна се късаха. Той свири, докато се скъса и последната.
Вече започна да се зазорява и циганинът се върна в лагера, възседна коня и се упъти за Комарно. Той спря пред градоначалството, завърза коня за стълба на един фенер и влезе в помещението. Излизайки, беше вече облечен в стражарски дрехи и градоначалникът много се зарадва, защото никой не познаваше тъй добре околността и не можеше да се справи с циганите, които се бяха заселили там, както Аладар Форкаш. Той беше отличен служещ, каквито са всички цигани, когато получат чин и достойнство.
В гората до замъка Красногорка имаше една колиба на въглищар. От дълги години тя беше необитаема и дъждът и ветровете я бяха силно повредили. Сега в нея живееше една бабичка. Това беше старата Муша; Тя събираше билки, правеше лекарства за хората и добитъка, гледаше на карти и правеше тъй, че жени, които нямат деца, даряваха съпруга си с рожба.
Суеверните селяни от околността й даваха по някоя и друга пара, масло и яйца, не за да опитат знанието й, а от страх да не би старата врачка да докара някое нещастие върху тях или добитъка им. В околността на Вага никой не се съмняваше, че Муша може да омагьосва. Всички мислеха, че благодарение на дяволското й изкуство княз Стефан Дубиски се опълчи срещу божиите заповеди и човешките закони и имаше в стария си замък две жени — едната руса, другата черноока, ала и двете големи хубавици, с които той разделяше честта и богатството си, а може би и сърцето си.
Княз Стефан Дубиски бе наречен „мъжът с двете жени“.
37.
Ние оставихме капитан Драйфус и неговите другари в такова положение, в което можеше да им се случи най-лошото. Най-лошото за бегълците беше да бъдат открити и върнати на острова. Тази опасност именно ги застрашаваше сега.
Казахме, че когато салът преминаваше протока, неочаквано бе осветен от силна светлина. Тя идеше от прожектора, който се намираше на крепостта и с който всяка нощ осветяваха по няколко пъти околността, за да могат стражите да наблюдават морето.
Когато лъчът ги докосна, по заповед на капитана всички налягаха по сала. Нещастниците не смееха да мръднат. Салът плаваше сред червената светлина и вълните си играеха с него.
Най-после светлината угасна, стражата не забеляза бегълците. Драйфус даде заповед да се вдигне мачтата и да се опънат ветрилата. Салът тихо заплава по вълните с благоприятен вятър. Все повече се отдалечаваха от брега, протокът се разширяваше и по големите вълни мореплавателите разбраха, че са вече в океана. Всички искаха нощта да мине колкото може по-скоро, защото през деня не ги грозеше опасността да загубят посоката. Одета не получи записката на Ервин и не донесе компаса, който им беше толкова необходим.