Луиджи Бертучио не можеше да даде нищо на бъдещия си зет, освен куп неплатени сметки, протестирани полици и безценния си княжески герб.
Красивата Антонина не скърбеше много от това. Тя живееше с баща си в малко имение, мечтаеше под дърветата, играеше с пъстрите козички, които пасяха из градината, и наблюдаваше весело техните смешни и буйни игри. Момичето ядеше с апетит макарони, пиеше студена вода и се радваше на красивия божи свят. Трябваше сама да готви, понеже майка й бе починала отдавна, а старата слугиня вършеше по-тежката работа. Луиджи Бертучио обикновено оставаше два дни в седмицата у дома. Останалото време прекарваше в Рим, посещаваше клубовете и игралните заведения, опитваше щастието си на зелените маси. Неговото благородство беше известно във всички игрални заведения, тъй че не му позволяваха да играе, докато не внесе най-напред залога за играта.
Повечето време Антонина беше сама. През свободните си часове тя се занимаваше с философски въпроси: кое е истинското щастие на света.
Един ден, когато девойката беше в гората и размишляваше върху това, до нея се приближи истинското щастие и я поздрави учтиво.
Известно ни е, че щастието се явява на всекиго различно. Щастието на Антонина се яви във вид на пътуващ художник. Най-важното беше, че то й се беше явило като млад хубав младеж с прекрасно лице, обкръжено от руси къдри, наметнал къса пелерина и с тояга в ръка. Младежът седна до момичето на тревата, като взе предварително разрешение от нея за това, разказа й, че бил талантлив, но беден скулптор и се казвал Емилио Цезаре. Отивал в Рим, за да предаде на министъра на обществените сгради чертежите на чешма, която щяла да бъде украсена с голям каменен образ на Виктор Емануил и за чиято напрада град Рим е определил твърде голяма награда. Ваятелят Емилио Цезаре разправил на хубавата Антонина и много други неща.
Тази вечер момичето, като легнало в скромното си легло, вече не мислело какво е истинското щастие — то вече го познавало.
Емилио й казал, че след четири седмици ще се знае дали ще получи наградата от двадесет хиляди, и в случай, че това стане, ще се върне, ще я вземе за жена и винаги ще се обичат сърдечно, макар да доживеят и до деветдесет години.
Чудно ли беше, че момичето сънуваше тази нощ такива красиви неща?
Четири седмици! Двадесет хиляди, вярна любов до деветдесет години! Наистина, чудни неща! Но това не бе всичко. Антонина сънува, че младият скулптор стои до нейното легло, навежда се над нея и я целува. Първо я целува четири пъти, после двадесет и най-сетне деветдесет пъти.
Числата четири, двадесет и деветдесет играеха тази нощ в нейния сън особена роля.
Антонина беше наивна девойка и на следното утро разправи на старата си слугиня всички тайни на сърцето си и чудните сънища.
— О, сладко и мило мое дете, това е божие знамение. Иди веднага в Рим, в лотарийната агенция „Фортуна“, купи си билет първи клас, но недей забравя — само първи клас и с номерата четири, двадесет и деветдесет, и ще видиш, че ще спечелиш. Златно мое дете, послушай вярната си приятелка и тръгни възможно най-скоро.
Точно двадесет дни преди това Антонина беше получила от баща си двадесет лири за издръжка на къщата, но благородникът й бе казал, че с тия пари трябва да поддържа къщата четири седмици.
Антонина беше добра домакиня и умееше да води домакинството пестеливо, а при това беше скромна и се задоволяваше с малко. И понеже знаеше, че десет лири ще бъдат достатъчни за разноските вкъщи, реши да опита щастието си в лотарията. Облече най-хубавата си рокля и тръгна за Рим. Тя купи един билет за десет лири с номера четири, двадесет и деветдесет.
Тегленето на лотарията беше същия ден, в четири часа следобед. Антонина реши да присъства лично на тегленето. През това време посети някои музеи, изпи една чаша лимонада, изяде няколко сладки и се запъти към салона, където щеше да стане тегленето на лотарията. Имаше много хора, които с нетърпение очакваха събитието.
Тегленето започна. Колелото на щастието или поточно на нещастието, се завъртя и от кутията излязоха поред числата четири, двадесет и деветдесет. Билетът на Антонина спечели най-голямата сума. Момичето нададе радостен вик и спомена името на Емилио.
Неочаквано една ръка легна на рамото й. Тя се вгледа и съзря баща си. Антонина го прегърна със своите нежни ръце и каза:
— Тате, обични ми тате, сега не сме вече бедни, спечелих най-голямата сума. Вече сме богати. Няма да има нужда повече да докоснеш карти и зарове. Ние имаме пари, нари, пари!
На благородника това хареса много, той целуна нежно дъщеря си, наричайки я захарна кукла и ангел божи, взе спечелените сто и петдесет хиляди и се завърна с дъщеря си в малкото запустяло имение. Добрият и грижлив баща прибра парите на дъщеря си. Такова невинно, добро и неопитно дете не можеше да се разпорежда с такава голяма сума!