Скоро Антонина забрави за голямата печалба, но често мислеше за скулптора Емилио Цезаре, който й донесе щастието. След три седмици трябваше да се върне. Девойката чакаше с нетърпение. Тя щеше да бъде щастлива, ако той се върне и без двадесет хиляди. Важното бе да дойде. Момичето щеше да го поздрави с добре дошъл и с отворени обятия. Тя беше вече твърде богата и нямаше нужда от пари. Но от ден на ден старият благородник ставаше все по-замислен.
— Сто и петдесет хиляди — каза той — са действително хубави пари. Ала все пак, мило дете, те не са достатъчни, за да живеем царски. На няколко дни път от Рим има едно прекрасно място, което се нарича Моите Карло, където ще мога да наредя добър имот за тебе. Приготви се, мило дете, за да тръгнем още днес.
Но какво знаеше невинната Антонина за игралните домове в Монте Карло? Не беше и чувала, че е имало хора, които са падали в адска пропаст от няколко милиона и след това са били принудени да се самоубият.
Нищо, съвсем нищо не знаеше младата девойка за всичко това. Антонина се радваше на красивите тоалети, които баща й купи от Рим. Тя щеше да съпроводи с голяма радост добрия си баща в Монте Карло и отсега, предварително се възхищаваше на пътуването. Ала изведнъж момичето стана тъжно и замислено.
— Тате — каза тя, — най-късно след три седмици трябва да се върнем у дома.
— Успокой се, дъще — отговори нежно Луиджи Бертучио, — дотогава ще имам в джоба милион и ние ще бъдем отдавна вече в нашия дом.
Невинната Антонина беше просто заслепена от Монте Карло, от този земен рай, където под лавровите и кипарисовите дървета и благоуханните цветя адът преследва човека. Красивият парк, чудесните дървета и цветя, блясъкът, великолепието и богатството на отбраната публика, която се събираше тук — всичко това правеше силно впечатление на младото й сърце. Въпреки това щастие тя непрестанно мислеше за любимия си и мечтаеше колко хубаво ще бъде, ако е тук, в този земен рай с Емилио. Баща й не забелязваше редките дървета и цветя в парка, неговите мисли бяха заети със съвсем други проблеми. Антонина прекарваше по цели дни край красивия бряг и се наслаждаваше на природните красоти, а Луиджи Бертучио киснеше по цели нощи в игралната зала и се наслаждаваше на въртенето на рулетката. Блясъкът на златото, зелените маси, рулетката, отчаяните лица на играчите — това бяха прелестите, на които се възхищаваше старият Бертучио. Той играеше и не губеше. Отначало се бореше с банката и борбата му трая две седмици, но както винаги банката победи — това е стара песен, позната на всеки.
Благородникът губеше на черно, а един слаб французин с посивяла остра брада и проницателни очи всякога печелеше на червено. Двамата мъже играеха мълчаливо и водеха ожесточен бой помежду си. Те не си продумваха, само се поздравяваха с кимване на глава когато седяха до рулетката и когато напускаха играта, а французинът прибираше богатата си печалба. Когато Антонина стоеше до баща си, което се случваше често, погледите на французина биваха постоянно обърнати към нея.
Дойде най-после денят, когато Луиджи Бертучио изгуби и последната си банкнота. Червеното беше убило черното. Бертучио стана без да продума, напусна залата и се запъти в тихия, осветен от луната парк. Французинът го последва, той сложи ръка на рамото му и дълго говори с него. Резултатът от този разговор беше следния: Бертучио не се върна в квартирата, която бе наел в Монте Карло. Там отиде събеседникът му.
Антонина се уплаши, като видя чужд мъж в стаята си. Французинът се поклони учтиво и погледът му се обърна към младото момиче.
— Госпожице — каза той тихо с благ глас, — имам да ви съобщя една скръбна вест. Вашият баща е изгубил всичко, но не се плашете — нищо не му липсва. Той се намира сега в хотел „Дьо Франс“ и пие най-хубавото шампанско.
Антонина трепна и изгледа въпросително французина.
— Госпожице Антонина — продължи той, — вашият баща не ще стане по-беден, отколкото беше преди да играе с мене, ако вие се съгласите да изпълните договора, който сключихме преди малко с господин Луиджи Бертучио в парка на игралния дом.
— Договор ли? Не се интересувам от вашия договор.
— Трябва да се интересувате, красива госпожице, понеже вашият баща преди малко ви продаде на мен за сто и петдесет хиляди!
— Подлец! Ето ти наградата за обидата, която нанесе на едно честно и невинно момиче.