Очите му се напълниха със сълзи, той закри лицето си с ръце и остана неподвижен на мястото си. Скоро заспа. На този самотен сал сред океана нямаше нито стража, нито буден човек.
Но какво е това, което пълзи там като хитро животно? Това е човек! Да, това е луд и злобен човек, който се изправи безшумно. Очите му се обърнаха към спящия Антонио и лудият нямаше защо да се страхува от него.
Коварна и злобна усмивка се появи на устните на Панталон. После извади кутийка кибрит от джоба си и я отвори с разтреперани ръце. Лудият събу обувките си и се върна тихо в каютата.
— Ще запаля лодката — говореше си той, — всичко ще запаля. Пламъците ще унищожат часовникаря, хи-хи и тогава не ще има доказателства, тогава Панталон ще бъде пак богатият Панталон, тогава всичко ще бъде добре, хи-хи, Панталон е умен човек.
Той запали целия кибрит и го хвърли към стената на каютата. После отиде до Антонио и клекна до него.
След малко каютата се запали тъй като стените й бяха от кокосови лика. Големи облаци дим се издигаха от сала, сред които се дочуха викове.
Одета изскочи с разрошени коси от каютата.
— Огън — извика тя. — Огън! Салът гори, каю… Думите й застинаха на устата, а полуделият й баща се хвърли върху нея като звяр; ръцете му сграбчиха шията й, нещастникът буташе немилостиво детето си в горящата каюта.
Одета се бореше с баща си.
Антонио и другите бегълци вече се бяха събудили.
Страхотна, ужасна, невероятна, приличаща на страшен сън беше картината, която видяха. Тяхната каюта, единственото място, запазено от силните дъждове и тропическото слънце, единственото им убежище, техният склад, в който се намираше храната, оръжието и припасите, съдовете и прясната вода, всичко беше в пламъци. А на няколко крачки от там Одета се бореше с баща си, който ревеше като кръвожадно животно.
— Спасете! Помогнете! — извика Драйфус силно. — Спасете първо живота на Одета. Спасете сала, от който зависи животът на всички ни.
Бегълците се втурнаха към горящата каюта. Огънят пращеше силно, а пламъците се издигаха все по-високо и по-високо към небето. Техният кървавочервен блясък осветяваше водата на голямо разстояние.
Бегълците плаваха по безбрежния океан върху горящия сал.
ТОМ ТРЕТИ
1.
Госпожица Нинон Клер — първата певица на Брюкселската опера — преди няколко години беше една от най-известните красавици в Брюксел. Нинон Клер беше родом от Париж и обладаваше всички прелести и навици на парижанка. При това тя беше получила от природата и два великолепни дара: красота и глас, с който можеше да омагьосва, пленява и омайва хората.
Красивата певица бе пленила почти всички брюкселски мъже. Те я ласкаеха и коленичеха пред нея. Но и брюкселските жени ръкопляскаха като луди, когато певицата се явеше на сцената. За миналото й не се знаеше нищо. Едно беше необяснимо за сериозните ценители на таланта й: защо тази звезда няма желание да сияе на парижкия артистичен небосклон, а се задоволява да пръска лъчи в малкия Брюксел.
Нинон Клер получаваше, разбира се, царска заплата и живееше разкошно. Тя имаше великолепна вила с прекрасна градина наблизо до града. Но вратите на нейната къща се отваряха твърде рядко — само когато идваха нейните обожатели и когато певицата устройваше невероятни тържества, за които брюкселци говореха по цяла седмица.
Една заран през месец октомври пред вилата на певицата чакаше един побелял вече мъж, чиято външност издаваше, че е италианец.
Наметката стоеше небрежно живописно върху мургавото му тяло, а широкополата му калабрийска шапка беше нахлупена до очите.
Той се запъти към вратата и позвъни. Вратарят отвори и непознатият бързо влезе в преддверието.
— Искам да говоря с госпожица Нинон Клер — съобщи той на учудения слуга.
— Съжалявам, господине, че не мога да изпълня желанието ви, понеже господарката ми по това време не приема посетители.
В същото време слезе по стълбите една хубава камериерка.
— Госпожице Лици — обърна се слугата към младото момиче, — нали господарката не приема гости толкова рано?
— Разбира се — отговори камериерката. — Госпожица Дьо Клер още спи. Тя пя Лучия, вечеря след това и си легна едва преди три часа. Сега е още осем — време, по което тя не приема гости.
— И човек, който е дошъл от далечна Италия ли не приема и когото е поканила самата госпожица Клер? — учуди се мъжът с наметката. — По дяволите, ако госпожица Дьо Клер е прочута певица, аз съм прочут живописец и нямам никакво желание да я чакам в преддверието.
— Господине — обясни камериерката, — моята господарка приема само от четири до шест часа след обяд.